Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))

— Искате да кажете „обезпокоих“.

— Благодаря ви, приятелю мой. Думата е точна, вие държите ревностно за нея. Eh bien, каква става тя сега с нашия приятел Паркър? С двадесет хиляди лири в ръка би ли останал иконом? Je ne pense pas38. Възможно е, разбира ce, да e вложил парите в банката под друго име, ала съм склонен да вярвам, че ни казваше истината. И да е мошеник, мошеник на дребно е. Липсват му големи идеи. Така ни остава една единствена възможност — Реймънд, или… хм… майор Блънт…

— В никой случай Реймънд — възразих аз. — Не бива да го обвиняваме само защото знаем, че е бил в крайно затруднено положение заради някакви си петстотин лири стерлинги.

— Да, така казва той.

— А колкото за Хектор Блънт…

— Искам да ви кажа нещо, отнасящо се за уважаемия майор Блънт — прекъсна ме Поаро. — Моята работа е да правя разследвания. И ги правя. Eh bien… относно наследството, за което говори той, установих, че сумата е била близо двадесет хиляди лири стерлинги. Какво ще кажете?

Бях така стъписан, че нищо не можех да продумам.

— Възможно е — проговорих най-после. — За известен човек като Хектор Блънт.

Поаро присви рамене.

— Кой знае? Поне може да му се признае, че е човек с големи идеи. Наистина не мога да си го представя като изнудвач, но има една друга възможност, за която дори не сте помислили.

— Каква е тя?

— Огънят, приятелю мой. Акройд може сам да е унищожил онова писмо, синия плик и всичко друго, след като сте се разделили с него.

— Струва ми се невероятно — казах бавно. — И все, пак… разбира се, че е възможно. Може да е премислил.

Тъкмо бяхме стигнали до моя дом и без да мисля много, поканих Поаро да влезе да похапнем.

Мислех, че ще зарадвам Каролина, но трудно е да угодиш на жените. Струва ми се, че обядвахме пържоли — кухненският персонал пък се гощаваше с шкембе и лук. А две пържоли, поставени пред трима, пораждат неудобство.

Но Каролина рядко загубва присъствие на духа за дълго. С неподражаемо лицемерие тя обясни на Поаро, че макар Джеймс да й се смее, но се придържа строго към вегетарианска диета. Тя се запретна да възхвалява възторжено великолепните вкусови качества на ореховите котлети (макар че, уверен съм, никога не е кусвала такова нещо), и заяде с наслада пържени резенчета хляб със сирене, като сегиз-тогиз подхвърляше язвителни забележки за опасностите от „плътски“ храни.

После пък, когато седнахме пред огнището и запушихме, Каролина атакува направо Поаро.

— Не се ли е намерил още Ралф Пейтън? — попита тя.

— Къде да го намеря, мадмоазел?

— Мислех, че може би ще го намерите в Кранчестър — рече Каролина с дълбоко многозначителен тон.

Поаро изглеждаше просто учуден.

— В Кранчестър ли? Че защо в Кранчестър?

Осведомих го с нотка на стаена злоба:

— Един от нашите безброй частни детективи случайно ви видял вчера в кола по Кранчестърския път — обясних.

Почудата на Поаро се изпари. Той се разсмя от все сърце.

— А-a, такава ли била работата! Обикновена визита у зъболекар, c’est tout39. Моят зъб, той боли. Ходя там. Моят зъб, той веднага става по-добре. Мисля да си вървя бързо. Лекарят, той казва „не“. По-добре да се извади. Възразявам. Той настоява. И налага своето! Този зъб специално: той няма вече да боли.