Невестата от Шербрук
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: The Bride #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Невестата от Шербрук». Краткое содержание книги:
София си играе с всеки мъж, докато не среща Райдър. Наистина ли тя е страхотната съблазнителка на острова? Една ужасяваща тайна чака…
Дъглас стоеше на долното стъпало на Нортклиф Хол с ръце на бедрата. Наблюдаваше каретата, която направи полукръг и спря на по-малко от шест фута от него. Джон Коучман изглеждаше триумфално. Усмивката му излъчваше облекчение. Дъглас се радваше, че беше изпратил майка си в хола със заповед да остане там. Първото й впечатление от Александра не беше обещаващо. Той въздъхна, докато гневът му растеше. Тайсън стоеше до него и му разказваше какво беше направила Синджън, колко дръзка е била и че той би трябвало да постави на място девойчето, но Дъглас само се усмихна, знаейки, че по-скоро трябва да й благодари.
Той познаваше Синджън. И беше прав. Тя бе върнала грешната му жена без излишно губене на време. Трябваше да се роди мъж. От нея щеше да излезе достоен генерал.
Когато вратата на каретата се отвори и Синджън изскочи навън, Дъглас не се помръдна. Гледаше втренчено зад нея. Накрая Александра се появи с наведена глава и сведени рамене.
Изглеждаше победена и това го ядоса още повече.
— Виждам, че се върна — каза той, студен като риба на лед.
— Да — каза Александра, без да го погледне. — Не бих искала да е така, но, изглежда, не мога да се сравня даже и с най-младия Шербрук.
Тя се опитваше да държи куфара си и това го ядоса още повече. Все още се възстановяваше от болестта си и въпреки това се беше опитала да го напусне пак — и носейки сама онзи проклет куфар!
— Семейство Шербрук са способни в по-голямата си част.
— Мога ли да си тръгна сега, господарю? — Говорейки, тя повдигна главата си и го погледна решително в лицето. — Искам да замина. Може ли да получа височайшето разрешение на ваша светлост?
— Не. — Дъглас пристъпи към пея и издърпа куфара от пръстите й. — Ела сега.
Тя не помръдна. Той съзнаваше, че всички слуги на Шербрук бяха внимателни наблюдатели на проклетата мелодрама, на която бяха свидетели, тя предлагаше богат материал за клюки през настъпващите зимни нощи.
Той се приближи до нея и каза много спокойно:
— Уморен съм до смърт от твоето неблагоразумие. Действаш, без да мислиш, дръзка си и няма да търпя това повече. Ще дойдеш веднага с мен и, за Бога, спри да се държиш, като че ли ще те набия!
Тя изправи раменете си и влезе с него в салона.
Свекърва й стоеше там, готова да избълва огън срещу нея. Александра се отдръпна назад. Не искаше това. Погледна другия млад мъж и видя, че е Тайсън, най-малкият брат, който беше влюбен в глупачката с две имена и без гърди. Синджън не се виждаше никъде, но Алекс знаеше, че тя наблюдава. Никой от Шербрук не би отминал такова обещаващо зрелище.
Дъглас се обърна, когато тя спря.
— Какво има сега?
— Кога ще ме отведеш при баща ми?
— Какво, по дяволите, означава това?
— Ти знаеш много добре, че не искаш да остана тук. Заминах просто за да ти спестя ценното време и да спестя на себе си още унижения в твоите ръце. Ако ме оставиш да замина, никога няма да ме видиш отново.
Тя спря за момент и горчивина се промъкна в гласа й:
— Предполагам, че искаш да ме отведеш обратно, нали? Ще ти достави ли удоволствие и по-нататък да ме унижаваш? Да кажеш на баща ми, че съм твърде несъвършена и че искаш всичките си пари обратно.
— По-тихо говори, по дяволите!
— Защо? Майка ти ме иска тук почти толкова, колкото би приветствала чумата! Думите ми трябва да я зарадват.
— Млъкни!
— Няма да млъкна! Не те признавам за мой съпруг. Няма да ти се подчинявам вече.
— Ти си в моята къща! Аз съм господарят тук, никой друг. Ще правиш точно това, което ти казвам, и край! Нима да търпя твоите глупости, госпожо.
И Александра, която имаше кротки маниери и спокоен, вежлив темперамент, полетя към съпруга си и го удари в гърдите с юмруци.
Остави я да го удари, защото замръзна от шок и изненада. Лицето и гореше, очите й бяха разширени.
Той много нежно обхвана китките й и постави ръцете й до тялото.
— Стига толкова, Александра, стига. Сега ти и аз трябва да поговорим.
— Не! — каза тя.
Дъглас вярваше в разума и спокойствието. Беше свикнал да е господар в къщата си. Не беше деспот, нито злобен дивак. Но думата му беше закон и само неговото мнение имаше значение. А тази проклета жена смееше да се изправи срещу него. Това беше вбесяващо и непоносимо. Не знаеше какво да прави. В армията всеки непокорен войник просто щеше да бъде отстранен, нашибан с камшик или затворен в карцера. Но какво можеше да направи едни мъж, на когото жена му показваше непослушание пред всички слуги, майка му, брат му и сестра му?
— Не! — повтори тя.
— Остави я да си замине — каза графинята на Нортклиф. — Тя иска да си замине, Дъглас, остави я.