Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Защо ти виниш себе си за нейната смърт?
— Докторът беше невеж глупак. Обърка се и не направи нищо, а нейното раждане беше трудно и продължително. Мен ме изгониха от стаята, като ми казаха, че това било женска работа. Аз пък с цялата си наивност ги послушах и излязох, а после се върнах, за да чуя безкрайните й писъци. Когато влязох в спалнята, тя беше почти мъртва. Този човек я беше оставил бавно да издъхва, защото просто не знаеше какво трябва да направи. Оттогава съм прочел много неща за процеса на раждане. Говорил съм и с лекари в Лондон. Сега вече знам, че тя би могла да бъде спасена. Ако само бях приел нещата малко по-сериозно, днес Алиша все още можеше да е жива, а също и нашето дете.
Сълзи безмълвно се стичаха по лицето й. Джеймс видя, че раменете й се тресат и я обърна с лице към себе си.
— Сълзи? Джеси? Никога не съм те виждал да плачеш. Това се случи преди повече от три години. Не трябваше да ти го казвам. Хайде, Джеси, моля те, избърши сълзите си.
Но тя не направи това, ами приведе лице в шепите си и се разрида още по-силно. Джеймс тихичко изруга, а после я придърпа към себе си:
— Ш-ш-ш-т, моето момиче! Това беше преди много време. Болката вече не е така силна. Тя си остана в миналото, съвсем смътна и неопределена, не остра и пронизителна, каквато беше. Млъкни, че ще ти стане лошо.
Тя вдигна лице и се вторачи в него. После бавно протегна ръце и ги обви около врата му.
— Джеймс — беше единственото, което каза.
Той не знаеше защо го направи, но го направи. Наведе глава и я целуна по устните. Нейните толкова нежни затворени устни, по които все още имаше лека следа от червилото. Той почувства такъв силен пристъп на страст, че дори потрепери. Страст? Към Джеси Уорфийлд? Беше абсурдно. Прокара езика си по долната й устна и каза, без да помръдне:
— Само малко си отвори устата, Джеси. Точно така.
Тази страст беше невероятна. Беше толкова мощна и пронизваща, че Джеймс просто си загуби ума. Обгърна с шепи задните й части, повдигна я и я притисна към себе си. Тя се вкамени като зайче при вида на лисица.
Той се почувства почти като изнасилвач. Веднага я пусна и лекичко я избута от себе си.
— Съжалявам. Прости ми.
Тя се беше втренчила в копчетата на жакета му за езда.
— Стресна ме. Никой не ми е правил така преди. Но може би не трябваше да ме пускаш толкова бързо. Може би трябваше да ми дадеш малко време, за да свикна с мисълта, че ръцете ти са ме обгърнали отзад. Може би…
— Замълчи, Джеси. Триста дяволи, съжалявам! Въпреки новия ти фасон, ти все още си Джеси Уорфийлд, и не беше редено от моя страна да те нападам по такъв начин.
— Толкова сладко нападане… Може би ще ме целунеш пак?
— Не — каза той, но после я дръпна към себе си и я целуна. Не беше много нежна целувка, беше гореща и влажна, и… Тя се изкиска под устните му. Той й се усмихна.
— Смешен ли съм?
— Миналата нощ те сънувах, че ме целуваш. Беше гореща и влажна целувка, притискаше ме плътно към гърдите си. Когато се събудих, видях Дампър да седи върху мен и да ме лиже по носа и брадичката.
Той отпусна ръце до тялото си.
— Значи ти виждаш мен в сънищата си, когато едно проклето куче те лиже по носа? Така ми се пада.
— О, не. Не мога да си те представя, че седиш върху гърдите ми. — Тя се вторачи в устните му и преглътна. — Още веднъж, Джеймс, моля те?
— Не — отвърна той по-твърдо, отколкото всъщност му се искаше. — Време е за обяд. Хайде да вървим. Госпожа Катсдор ще ни приготви нещо за хапване.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Чувстваше се точно като пред съдебни заседатели. Единственото, което им липсваше на всички тук, бяха онези накъдрени бели перуки и тънки носове. Чудеше се дали някой някога изобщо можеше да убеди Маги да покрие великолепната си коса с подобна перука. Навярно беше възможно, ако тя самата реши, че това й харесва. Всъщност той не седеше на скамейката за подсъдими. Беше се разположил в едно позлатено кресло, подарък от дукесата, в неговата собствена гостна стая и отпиваше от чая на госпожа Катсдор. Всичките съдебни заседатели гледаха втренчено в него над чаените си чаши. Сребърният поднос, грижливо отрупан от госпожа Катсдор с малки, изящно наредени сандвичи с краставици и тънки резенчета лимонов кейк, стоеше непокътнат. Той знаеше, че тя ги беше приготвила, за да впечатли Баджър, пред когото благоговееше. Зачуди се дали Спиърс знаеше, че госпожа Катсдор му се възхищаваше безкрайно и че това възхищение няма нищо общо с кулинарните му способности. Те продължаваха все така да го зяпат. Чувстваше се като престъпник…
— Е, добре, говорете направо. — Джеймс вече беше леко изнервен. — Защо сте тук? Този път какво съм направил?