Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Не, освен ако не се разоря. Искаш ли една лимонада?
— Онова, което наистина искам, е да пояздя Белини.
Той й се ухили:
— Може би при следващото ти идване. Той е истински дявол, нищо, че се прави на толкова обаятелен. Дамски чорапи ли носиш с този твой порочен костюм за езда, Джеси?
Тя без колебание повдигна полата си за езда и му показа красиви бели чорапи, които изчезваха под черните й ботуши за езда.
— Дукесата сигурно скоро ще се разори, ако продължава да те облича така.
Миг след това изявление той се смръщи — защо, тя не разбираше. Мислеше, че това беше само шега, нищо повече, и все пак Джеймс не даваше вид, че го приема с чувство за хумор.
— Няма да се разори. На мен ми плащат по две лири на седмица. Намислила съм утре да пазарувам и да й върна тези неща.
— Две лири на седмица? Ама че разточителство! Тя всъщност ти плаща парите, с които да й се отплатиш. Слушай сега, нали знаеш, че не можеш да останеш в „Чейс парк“ чак докато се превърнеш в стара и изкуфяла бабичка?
Тя се отдели от него и отиде да докосне листенцата на една тъмночервена роза.
— Знам — отвърна тя, без да го погледне. После се наведе и дълбоко пое въздух.
— Какво мислиш да правиш тогава?
Сега тя се обърна и се загледа в мъжа, когото обичаше още от четиринадесетгодишната си възраст. Тогава той беше за нея героят на нейния живот, да, сега вече със сигурност го знаеше. Джеймс беше за нея кумир, съвършен във всяко отношение, възхитително същество, което от време на време й се усмихваше, крещеше й, досещаше се, че понякога и тя има нужда от добра дума, и охотно й я даваше. После обаче тя порасна и разбра, че той беше мъж, не Бог, но колкото и да беше странно, чувствата й към него станаха още по-силни и по-трайни. Те се бяха превърнали в нещо много дълбоко, така дълбоко, както язовира „Форт Пойнт“.
Но това нямаше значение. Джеймс все още гледаше на нея като на четиринадесетгодишното момиче или пък като на уличница — с новите й труфила и премени. Не, това просто нямаше значение…
— Мисля да поработя няколко години за дукесата и графа. Ще спестявам всичките си пари. После ще се върна у дома и ще си купя собствена конеферма. Ще се надбягвам с коне и ще печеля.
Той не се засмя. Тя остана изненадана, че не го направи. Но в същото време му беше и благодарна. Не би могла да го понесе, ако точно сега той се беше изсмял. Нямаше обаче и капка снизходителност в гласа му, когато й каза:
— За това ще ти трябват много пари, Джеси. Две лири седмично прави около четиридесет долара на месец. След две години, даже ако спестяваш всеки пенс, ти все още ще имаш по-малко и от хиляда долара.
— Знам. Ще бъде достатъчно. Баща ми със сигурност ще ми продаде по-евтино няколко жребци и кобили. Единственото, от което се нуждая, е да сложа началото. После мога постепенно да развивам нещата и да преуспявам — точно като теб.
Той погледна встрани, към буйните корони на кленовите дървета, които покриваха склона на един вълнист хълм.
— Аз съм имал много повече помощ, отколкото на теб ти е известно, Джеси. Бях женен за момиче с невероятно голяма зестра. Притежавах доста повече от хиляда долара, с които да положа основите на тази конеферма тук. Всъщност бащата на Алиша ни даде „Кандълторп“ като сватбен подарък. Така че, както сама разбираш, „Маратон“ имаше шанса да успее просто защото разполагах с предостатъчно средства, за да започна с тази конеферма тук, и предостатъчно средства, за да мога и да губя пари през първите две години.
— Колко пари са ти трябвали, Джеймс?
— Зестрата на Алиша беше почти двадесет хиляди лири.
Джеси направи една бърза сметка.
— Но това прави много повече от сто хиляди долара, това е почти…
— Да, знам. Аз съм богат мъж просто защото така се случи, че се влюбих в момиче, чийто баща беше баронет, и то много богат. Тя беше единственото му дете и той я обожаваше. И до ден днешен настоява да го посещавам от време на време. Той ме приема като свой син, макар сам Бог да е свидетел, че не го заслужавам. Той не ме вини за смъртта на Алиша, макар да знам, че за него загубата е непрежалима.
— Че защо трябва да те обвинява за нейната, смърт?
— Аз посях своите семена в утробата й. Тя умря при раждане заедно с бебето. Не беше минала и година от нашата сватба.
— Разбирам.
— Не, не разбираш, не би могла съвсем да разбереш. Ти си млада, Джеси, ти никога не си гледала на един мъж като на нещо друго, освен като на съперник, когото трябва да победиш в надбягванията. Ти просто все още не знаеш за какво става дума. Е, но това няма отношение към нашия разговор сега. Така че, виждаш, с парите ще ти бъде трудно.