Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Джеймс, римляните били ли са тук, в Йоркшир?
— Да, били са. Има едно много красиво селце на име Олдбъро, което е било истински римски град. Не са направили кой знае колко в него, но са построили два превъзходни тротоара от мозайка. Навярно в бъдеще ще се открият и други неща. Защо питаш?
— Дърветата. Те изглеждат толкова стари, че сигурно са били тук още при римските центуриони. Много е романтично, не мислиш ли?
Точно когато се готвеше да й отговори, Джеймс чу силно конско цвилене и се ухили:
— Това е Белини, най-красивият арабски кон, който някога съм виждал през живота си. Маркъс ми го подари миналата година. Вече е баща на две кобилки и три жребеца. Ела да го видиш, Джеси.
Белини беше черен като дявол и сигурно толкова интелигентен, колкото и самият Джеймс. Докато го галеше по великолепната му черна муцуна, Джеси призна с нескрито възхищение:
— Голям красавец е.
— И кобилите са на същото мнение. Миналата зима, точно преди да се върна в Балтимор, една кобила от конюшните на Родърмир беше скочила върху горкичкия Белини, за да го ухажва. И при това доста лошо изрита един от работниците тук, когато той се опита да я дръпне от него.
— Измисляш си.
— Не съм си и помислял. Ела да се запознаеш с всички.
Тя се запозна с главния помощник, Сигмънд, който беше дошъл при Джеймс от конюшните на Крофт. Те се намираха само на двадесет мили разстояние и бяха известни с множеството кръвни потомци на Байърли Търк.
— Стига си се лигавила, Джеси — скастри й Джеймс, докато я наблюдаваше как гали всеки кон поотделно и как на всеки дава по един морков от онези, които беше измъкнала от ведрото пред конюшнята.
— Не мога — отвърна тя и се обърна, грейнала в усмивка. Джеймс замръзна на мястото си. Не можеше нито да помръдне, нито да издаде какъвто и да било звук. През отворената врата на конюшнята проникваше рехав сноп слънчева светлина, който падаше точно над раменете й и ограждаше косата й, чийто червен цвят сега блестеше като залеза над западното ирландско крайбрежие. Сега тази нейна коса, сплетена в обикновена плитка, изглеждаше някак различно. После той забеляза, че беше по-отпусната и безброй провиснали къдрици ограждаха лицето й. Джеймс извърна поглед на другата страна. Не, това никак не му харесваше.
— Ето го и Калипър, стар приятел, преживял много повече милвания да било друг жребец в Йоркшир.
По този случай конят получи от Джеси два моркова и много повече погалвания, отколкото заслужаваше.
— Хайде сега да влезем в къщата.
За Джеси беше очевидно, че дукесата се бе погрижила да превърне вътрешността на „Кандълторп“ в приятно място за живеене. Прииска й се да каже на Джеймс, че тя, Джеси, би могла да направи чудеса с „Маратон“ само ако… е, стига вече с това.
Тя само поклати глава и прокара ръка по седалката на един стол, който беше покрит с красив тъмносин брокат. Интериорът в гостната се освежаваше от два красиви френски килима и няколко комплекта канапета и кресла. На стената висяха няколко пейзажа, но за разлика от имението на Маркъс тук нямаше никакви семейни портрети. Стените бяха прясно боядисани в бледожълто, което правеше стаята светла и просторна.
Джеси се запозна с госпожа Катсдор и с нейния син, Харлоу. Двамата се грижеха за „Кандълторп“ в отсъствието на Джеймс.
Джеси се запозна се още с господин Гудбоди, градинаря, и неговия помощник, Карлос, който преди около пет години бил изхвърлен от океана на брега, близо до Скарсбъро. Роден бил в Испания, както обясняваше на всички с разваления си английски. Но никога не даваше други обяснения.
— Градините са просто вълшебни — ахна Джеси, прекрачвайки широките френски врати, които излизаха точно на източната ливада. Тя не беше дори отчасти съизмерима с тази в „Чейс парк“, но бе така прекрасна в късното лято, с хортензиите си, розите, зюмбюлите, и маргаритките, които цъфтяха в цялата си прелест.
— Дукесата настоя да има толкова цветя — каза Джеймс.
— Казваш го така, сякаш се притесняваш, че имаш такава градина. Нима се счита за липса на мъжественост, ако се възхищаваш на красотата?
— Дукесата обожава цветята. Съгласих се тук да бъде нейната воля. — Той се направи, че не е чул въпроса и. Обърна се и я погледна право в очите. — Кое ти харесва повече — „Кандълторп“ или „Маратон“?
— И двете. Всяко си има своята особена красота. Нали няма да продадеш нито едното от тях, Джеймс?