Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Ти ме каниш да дойда с теб в английския ти дом? — бавно попита тя. Беше толкова развълнувана, че едва успя спокойно да изрече тези думи. Не искаше той да забележи, че беше готова да хвърли завивките и да затанцува от радост, само защото той я беше поканил в своя дом.
— Да, ела с мен. Нямам ти доверие да те оставям тук без мен. Ще вземеш пак да щукнеш нанякъде, за да ми избягаш.
— О! — тя не скочи от леглото.
— Колко време ще ти трябва да се облечеш?
— Един час.
— Цял час? Старата Джеси можеше да стане от леглото и да се напъха в панталоните си максимум за десет минути.
— Ти старата Джеси ли предпочиташ?
— Да. Не. Всъщност все ми е едно. Само побързай.
— Един момент, Джеймс. Аз вече съм човек с ангажименти. Трябва да попитам дукесата дали мога да си взема един ден почивка.
— Всъщност тя сама предложи да ме придружиш до „Кандълторп“. Според нея си прекарвала прекалено много време с децата и тя се тревожела за твоето здраве. Хайде, действай.
Той излезе от стаята и я остави седнала в леглото й, мислеща, че би могъл да й спести всичко онова, което й каза. Можеше просто да кимне с глава. Тя въздъхна и дръпна връвта на звънеца.
След около час и половина Джеси излезе от своята стая и високият, елегантен и изискан мъж я чакаше пред вратата, с усмивка на лицето си.
— Добро утро — поздрави той и й подаде лакътя си. — Разбрах, че сте имала голям успех на снощното празненството. Графът и дукесата са на мнение, че сте блестяла от красота и усмивки.
Тя въздъхна.
— Това беше за снощи. Да сте виждал Джеймс тази сутрин, сър?
— О, да. Закусвах заедно с него преди два часа. Стомахът му още тежеше от вкусната среднощна вечеря на господин Баджър, затова само ровеше с лъжицата из овесената си каша и от време на време отпиваше от кафето си. През цялото време се питаше какво всъщност става тук.
— Вие какво му казахте, сър?
— Казах му, че вече сте част от този дом и че сте една млада дама с изключителни способности.
— Той се изсмя, нали? Или просто изруга? Това е точно в стила на Джеймс. Той винаги си ругае с такава лекота и охота, точно както графът изруга в сряда, когато Кланси го ухапа.
— Доколкото си спомням, той само изсумтя.
— А после дукесата му е казала да ме вземе със себе си в „Кандълторп“, нали? — допълни тя и погледна бегло към портрета на една отдавнашна графиня Чейс с огромна бяла перука, която беше украсена с три птички и цяло гнездо в естествен размер.
— Спиърс, какво, по дяволите, правиш с Джеси?
— Аз съм нейният придружител и кавалер.
Джеси се извърна и изумено го погледна:
— Значи вие сте Спиърс? Прочутият Спиърс?
— Имам особената чест да ви се представя — каза Спиърс и лекичко се поклони.
— Нали обещавате, че не сте някой граф или дук?
Джеймс почти изкрещя към тях:
— Спиърс, ти ли й внуши да се облича цял час, за да се направи накрая такава мърла? Само я погледни! Този костюм за езда принадлежи на дукесата — познавам го. Ами той изглежда направо смешно върху Джеси. Тя е американка, мъжкарана. И не носи такива изискани…
— Джеймс, струва ми се — каза Спиърс със своя любезен и равен тембър, без да спира да води Джеси надолу по широкото стълбище, — че в края на словесната ти тирада ще вземеш да се подхлъзнеш на ръба на някой камък, ще си разбиеш главата и с теб завинаги ще се свърши.
Джеймс първо изруга, а после каза с въздишка:
— Може би си прав. — Джеси, значи ти не си знаела, че това е Спиърс?
— Не. Мислех си, че е някой граф или дук на гости в този дом, който изпитва съжаление към мен и затова ми помага да се оправям тук. — Тя сниши глас и лекичко се изсмя. — Трябва да престанем да се срещаме така, Джеймс, все пред долната част на стълбището.
— Ето, сега изглеждаш точно като глупава ученичка. Това беше едно тъпо хихикане, и то дойде от теб. Трябва бързо да се върнеш у дома, Джеси, преди да си станала съвсем различен човек.
— Аз бих допълнил, Джеймс — обади се Спиърс и в края на стълбището пусна ръката на Джеси, като леко я потупа по дланта — че Джеси е една млада жена, която много добре се приспособява към заобикалящата я среда. Сега тя трябва да закуси.
— Но Джеймс иска да тръгва, Спиърс, а аз…
— Закуската ви, Джеси.
— Да, Спиърс.
„Кандълторп“ беше приятно и закътано имение, по-малко от „Маратон“, но затова пък масивно и внушително, като вълнистите хълмове, които го ограждаха. Изглеждаше така, сякаш принадлежеше на това място — камъните и дърветата като че ли от дълбока древност се бяха слели с общия пейзаж, за да станат едно неразделно цяло. Къщата беше почти на двеста години квадратна, триетажна, с червени тухли. Конюшните бяха боядисвани наскоро — дълги и ниски, с модерни оградени ливади от двете страни. Навсякъде се виждаха дъбове и брястове — много от тях изглеждаха толкова древни, като че бяха там още от римско време.