Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
Той злобно беше вперил очи в един млад воин, изправил се пред него. Внезапно пет еднакви подобия на великана се материализираха и обкръжиха младия воин. Шестимата се разкикотиха един през друг — виещ, стенещ смях, дълбоко от корема. Доповръща ми се.
Младият воин извиваше глава наляво и надясно, бясно въртеше меча си, замахваше, отскачаше и сечеше въздуха. Нямаше никакъв шанс.
С ръмжене всичките образи наскачаха към него. Мечът на великана се спусна иззад гърба на младежа и отсече ръката му. Той изкрещя от болка при рукналата кръв и започна сляпо да сече въздуха в последно, обезумяло усилие. Огромният меч отново замахна и главата на младия воин падна от раменете му и се затъркаля по земята с изумено изражение.
— Оххх — неволно простенах аз и ужасно ми се доповръща. Вонята на сяра ме задушаваше. Нещо болезнено ме сграбчи за ръката, измъкна ме от храстите и ме тръшна на земята. Като отворих очи, мъртвите очи на отсечената глава на младия воин, само на сантиметри от лицето ми, мълчаливо ме предупредиха за собствената ми, неизбежна гибел. Тогава чух гърления глас на великана.
— Прощавай се с живота си, млади глупако! — изръмжа злият магьосник. Издевателството му ме разяри. Докопах меча на младия воин и със задно превъртане скочих на крака и се изправих пред великана.
— „Глупак“ ме е наричал много по-добър човек от теб, лигав евнух такъв! — и с пронизителен вик се нахвърлих към него, развъртял меча си.
От силата на париращия му удар не можах да се задържа на крака. Внезапно той стана на шестима. Докато скачах на крака, мъчех се да задържа с поглед оригинала, но вече не бях много сигурен кой е.
Всичките започнаха някакво монотонно баене, дълбоко от корема, то се превърна в ниска, ужасяваща гълчава на смъртта, докато те дебнешком се промъкваха към мен.
Тогава ме споходи Чувството и разбрах какво трябваше да направя. „Великанът представлява източника на всичките ти беди, той е твоят ум. Той е демонът, който трябва да съсечеш. Не се заблуждавай като падналия воин: фокусирай се!“ Умът ми най-абсурдно изкоментира: „Дяволски подходящо време за уроци“. В този момент се върнах към надвисналата смъртна опасност, изпълнен с ледено спокойствие.
Легнах по гръб и затворих очи, сякаш се предавах на участта си, държах меча в ръце, опрял острието върху гърдите и едната си буза. Илюзиите можеха да заблудят очите ми, но не и ушите. Само истинският мечоносец можеше да издава звуци, като върви. Дочух го зад себе си. Той можеше да направи само едно от двете — да си отиде или да убива. Реши да убива. Вслушвах се напрегнато. Точно като усетих как мечът му замахва надолу към мен, аз с всичка сила вдигнах острието нагоре и усетих как се забива, разкъсвайки дрехи, плът и мускули. Ужасен вой и после чух сгромолясването на тялото върху земята. Демонът, проснат по лице, беше нанизан на меча ми.
— Този път за малко да не се върнеш — каза Сократ, свил вежди.
Аз изтичах до банята и моментално заповръщах. Като излязох оттам, той вече беше направил чай от лайка с женско биле, „за нервите и стомаха.“
Започнах да разказвам на Сократ за това пътуване.
— Аз се бях скрил в храстите зад теб, всичко видях — прекъсна ме той. — По едно време едва не кихнах, добре, че се удържах. Определено не горях от желание да се забърквам с оня тип. В един момент си помислих, че ще ми се наложи, но ти сам се справи доста добре, Дан.
— Благодаря ти, Сок — усмихнах се. — Аз…
— От друга страна, ти май пропусна нещо важно, което едва не ти костваше живота.
Сега беше мой ред да го прекъсна.
— Най-важното, което ме занимаваше в момента, беше острието на онзи великан — казах му. — А освен това не съм пропуснал нещото.
— Така ли?
— Сок, цял живот съм се борил с илюзии, погълнат от всякакви дребни лични проблеми. Бях решил да посветя живота си на себеусъвършенстване, без да си дам сметка за главния проблем, изпратил ме на това търсене. Докато се опитвах да накарам всичко в света да работи за мен, аз винаги съм се предавал на ума си, вечно съм се занимавал прекалено много със себе си — все аз, аз, аз. Този великан е единственият ми истински проблем в живота — и той е моят ум. Обаче Сократ — казах аз с нарастващо вълнение, едва сега съзнавайки какво бях направил, — аз го съсякох!
— Не се и съмнявах в това — отвърна ми той.
— А какво, ако беше надвил великанът, тогава какво щеше да стане?