Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Тя не просто ги е убила — каза Поулгара и погледна костите с отвращение. — Тя им е счупила краката и ги е оставила на лъвовете. Чакали са цял ден да падне нощта и тогава са дошли лъвовете.
— Какъв ужас! — възкликна Се’Недра.
— Сигурна ли си, Поул? — попита Дурник.
— Някои неща са толкова страшни, че следите им остават на самите камъни.
— Не за пръв път прави това — каза Белгарат. — Но не се задоволява само да убива хората, за да прикрие следите си. Тя извършва зверства.
— Тя е чудовище! — викна Се’Недра. — Тя се храни от ужаса, който сее!
— Нещо повече — отбеляза Белгарат. — Мисля, че тя ни оставя съобщения. — И посочи разпръснатите кости. — Това не е било необходимо, но тя се опитва да ни уплаши.
— Няма да стане — каза Гарион много спокойно. — Само прибавя към сметката си и когато накрая ще трябва да плаща, ще открие, че няма с какво.
На върха на хребета старият път свършваше: тук свършваше Нийса и започваше Ктхол Мургос. От върха, докъдето поглед стигаше, се виждаше безкрайна камениста земя с дълги километри реки от тъмнокафяви камъни, блещукащи на изпепеляващото слънце.
— По кой път е тръгнала Зандрамас? — попита Дурник.
— На юг — отговори Гарион. Чувстваше, че Кълбото го дърпа в тази посока.
— Можем да спестим време, ако тръгнем направо оттук, нали?
— Абсолютно невъзможно, драги Дурник — отговори Сади. — Това е пустинята Агара. Голяма е колкото Алгария. Единствената вода е в кладенците на дагашите, а ти не би искал те да те хванат, докато точиш вода от тях, нали?
— Дагашите живеят тук? — попита Дурник, като засенчи очите си с ръка и огледа пустошта.
— Те са единствените, които могат — отговори Сади. — Може би това обяснява защо са толкова страшни. Ние ще следваме този хребет в посока юг стотина левги и ще го заобиколим. След това ще тръгнем на югоизток през Морч и ще навлезем в Голямата южна гора в Горут.
— Да тръгваме тогава — каза Белгарат.
Тръгнаха на юг, следвайки западния край на пустинята Агара, по хълмовете, които стръмно се спускаха към нея. Докато яздеха, Гарион забеляза, че дърветата от тази страна на хребета са малки и на рядко. Никаква трева не растеше по каменистата почва, а хвойната отстъпваше място на ниски бодливи храсти. Широкият хребет явно беше границата между два напълно различни климата. Докато от другата страна беше приятно топло, отсам беше непоносимо горещо. Нямаше никакви потоци, а няколкото извора, които намериха, бяха съвсем малки и водата им се събираше в топли плитки локви.
Сутринта на третия ден Тот върза одеялото си през рамо, взе нещата си и тръгна надолу към входа на дефилето, където бяха прекарали нощта, за да огледа каменистата пустиня. Слънцето още не беше изгряло и светлината от зазоряващото се небе се отразяваше във всеки камък и канара. След малко гигантът се върна и докосна рамото на Дурник.
— Какво има, Тот? — попита ковачът. Немият посочи входа на дефилето.
— Добре — каза Дурник и стана. Двамата тръгнаха надолу, слязоха до края на дефилето и се вгледаха в пустинята. След миг Дурник извика:
— Белгарат, ела да видиш!
Старият вълшебник набързо се обу и слезе при тях. Погледна какво става, изруга и викна на останалите:
— Имаме проблем!
Проблемът се изясни, когато всички слязоха до изхода на дефилето. На известно разстояние в пустинята се виждаше голям облак прах.
— Колко мъже могат да вдигнат толкова прах? — попита спокойно Гарион.
— Поне неколкостотин — отговори Силк.
— Мурги?
— Не и ако мургите не са си променили навиците — измърмори Велвет. — Тези мъже са облечени в червено.
Силк се взря в прашния облак и каза:
— Остри очи имаш.
— Едно от предимствата на младостта — усмихна се тя.
Той я погледна раздразнено.
— Но нали това е територия на Мургос! — обади се Дурник.
— Така е — каза Сади, — но малореанците постоянно изпращат патрули. От няколко години Закат се опитва да открие път, за да изненада Ургит откъм гърба.
— Как намират вода тук?
— Носят си.
Тот се заизкачва по южния склон на дефилето. Под него се затъркаляха прашни кафяви камъни.
— Мислиш ли, че можем да им се измъкнем, Белгарат? — попита Силк Белгарат.
— Това не е много умно. По-добре да изчакаме, докато не се махнат.
Тот леко изсвири от върха над тях.
— Иди да видиш какво иска, Дурник — каза Белгарат. Ковачът кимна и се заизкачва по склона.
— Мислиш ли, че ще ни открият? — нервно попита Се’Недра.
— Не е много вероятно, ваше величество — отговори Сади. — Съмнявам се, че ще губят време да претърсват всяко дефиле и дол в тези планини.