Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
Белгарат присви очи към облака прах и каза:
— Движат се на югозапад. Ако изчакаме тук до утре, ще излязат от този район.
— Мразя да губя времето си — ядоса се Гарион.
— Аз също. Но имаме ли избор?
Дурник слезе при тях и каза:
— Пред тях има още една група мъже. Мурги, мисля.
— Не ми се ще да се забъркваме в схватки — каза Белгарат. — Иди горе и наблюдавай какво става — обърна се той към Силк. Дано да няма повече изненади.
Силк се закатери по стръмния склон. Следвайки импулса си, Гарион тръгна след него. Когато стигнаха върха, се скриха зад един бодлив храст.
Огненото кълбо на слънцето се издигаше откъм изток. В неясния облак прах те различиха напредващите редици на малореанците, облечени в зловещо червен цвят. Фигурите на мъжете долу изглеждаха съвсем малки — като играчки.
— Доколкото виждам, силите им са равни — отбеляза Силк.
Гарион не беше съгласен.
— Мургите имат предимство. Те са на по-високото и техен е моментът на изненадата.
— Ти си бил голям тактик — присмя му се Силк.
Гарион не му отговори.
— Сади беше прав — обади се Силк отново. — Малореанците си карат вода. — Той посочи двадесетината каруци, натоварени с големи бъчви, които се движеха в края на редиците.
Малореанците стигнаха сянката на хребета и спряха, докато разузнавачите им претърсят каменистия терен. Малко след това се чуха тревожните им викове — бяха открили мургите.
— Няма никакъв смисъл — каза Гарион. — Те изобщо не се опитаха да се скрият.
— Мургите не са известни със своята интелигентност — отговори Силк.
Докато малореанците оправяха редиците си, мургите ги обсипаха с дъжд от стрели, а след това се закатериха по скалите.
— Защо бягат? — с отвращение попита Гарион. — Какъв е смисълът да нападаш с ярост и след това да бягаш?
— Никой не е чак толкова глупав — съгласи се Силк. — Тяхната цел е друга.
Бягащите мурги продължиха да стрелят. Телата на убитите малореанци се свличаха по склона, но все пак малореанците упорито напредваха нагоре. Отдалече битката изглеждаше като детска игра. Отблизо клането сигурно би било отвратителна гледка, но от високото, откъдето гледаше Гарион, всичко му се струваше само любопитно.
И изведнъж, когато по-голямата част от напредващите малореанци навлезе в клисурата, иззад един издаден в пустинята хребет изскочи конницата на мургите, въоръжена с брадви.
— Това са целели — каза Гарион. — Подмамиха малореанците да ги преследват, за да ги атакуват с кавалерията.
— Не мисля — възрази Силк. — Според мен целта им е обозът.
Галопиращите мурги се понесоха към слабо охранявания обоз, брадвите им засвяткаха във въздуха, докато разсичаха буретата с вода. При всеки удар водата бликаше навън и се изливаше върху сухата земя. Слънцето, скрито зад облаците задушаващ прах, оцветяваше водата в червено. От наблюдателния пункт високо над мястото на битката на Гарион му се струваше, че течността, струяща от разбитите бъчви, не е вода, а кръв.
Малореанското настъпление са разколеба. Облечените в червено фигури далече долу се обърнаха и отчаяно се затичаха, за да запазят скъпоценните си запаси от вода. Но беше твърде късно. С брутална точност конницата на мургите вече бе разбила всички бъчви и се оттегляше с триумфални крясъци.
Мургите, които се бяха престорили, че отстъпват, и така бяха примамили малореанската войска към фаталното и настъпление, сега се върнаха надолу и изсипаха върху обърканите малореанци дъжд от стрели. Покосявани от този смъртоносен дъжд, малореанците отчаяно се опитваха да спасят малкото вода, останала на дъното на разбитите бъчви. Смъртоносните стрели обаче ги прогониха и мъжете в червени туники се разбягаха в пустинята.
— Какъв брутален начин за водене на война — каза Силк.
— Но битката приключи, нали? — каза Гарион. Гледаше един облечен в черно мург, който вървеше по хълма и доубиваше ранените.
— О, да — отговори Силк. Гласът му звучеше особено. — Битката свърши, но убиването не.
— Може би тези, които успяха да избягат, ще успеят да се върнат през пустинята.
— Нямат шанс.
— Стига вече — каза един мършав мъж в черна роба и излезе иззад една купчина камъни зад тях. Държеше изпънат лък. — Видяхте всичко. Време е да слезем при приятелите ви.
10.
Силк бавно се изправи — държеше ръцете си настрани — и отбеляза:
— Безшумно ходиш.
— Навик — каза мъжът с лъка. — Хайде тръгвайте. Да не караме приятелите ви да ви чакат.
Заслизаха по склона. Непознатият ги следваше с опънат лък. В горния край на долчинката, където бяха лагерували, няколко облечени в черно мъже пазеха останалите. Всички имаха белези по лицата си и ко̀си очи на мурги, но имаха и някои различия. Мургите, които Гарион беше виждал, винаги имаха широки рамене и стойката им беше арогантна. Тези мъже бяха по-слаби, а поведението им беше доста по-спокойно.