Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Знам. И въпреки всичко е отвратително.
— Разбира се, че е. Нийсаните са отвратителни хора. Мислех, че знаеш това.
— Ще сравняваме морала си по-късно — каза Белгарат. — Да тръгваме.
Пътят ставаше все по-стръмен. Скоро навлязоха сред хълмовете. Големите дървета отстъпиха на вечнозелена растителност. Навсякъде бяха разпръснати големи валчести камъни, небето стана наситено синьо. Нощуваха в една горичка от ниски криви хвойни. Над тях се издигаше стръмен планински хребет, назъбен на фона на звездното небе.
— Като пресечем хребета и сме в Ктхол Мургос — каза Сади, когато седнаха край огъня за вечеря. — Те внимателно пазят границите си, така че е време да облечем тези дрехи. — Той развърза големия пакет, който бе донесъл от селото, и извади няколко тъмнозелени роби. После погледна Се’Недра и огромния Тот. — Може да имаме малък проблем с размерите.
— Аз ще ги преправя, Сади — каза Поулгара, взе робите от него и извади кутията си с конци и игли.
Белгарат задълбочено разглеждаше една голяма карта.
— Има нещо, което ме притеснява — каза той на Сади. — Има ли възможност Зандрамас да е взела кораб от някое пристанище на западния бряг и да е отплувала покрай южния бряг на континента към Веркат?
Сади поклати глава и обръснатият му череп лъсна под оранжевата светлина на огъня.
— Невъзможно, древни. Преди няколко години малореанската флота се изплъзна от Мургос и крал Ургит още сънува кошмари за това. Той затвори всички пристанища на западния бряг и около полуостров Урга се движат само патрулиращи кораби. Никакъв друг кораб не може да плува в тези води без специално разрешение.
— Колко далече е Веркат? — попита Дурник.
— Три или четири месеца по това време на годината — отговори Сади.
Поулгара си тананикаше нещо. Иглата й проблясваше на огъня.
— Ела тук, Се’Недра — каза тя.
Малката кралица стана и отиде до нея. Поулгара вдигна една зелена роба, премери я на слабата й фигура и кимна удовлетворено.
Се’Недра сбърчи нос и попита:
— Трябва ли да миришат толкова лошо?
— Не мисля, че е необходимо, но е така. Робите имат определена миризма, която се просмуква във всичко.
Леля Поул взе следващата роба, погледна към Тот и измърмори:
— Виж, това ще по-трудно.
Гигантът я погледна със срамежлива усмивка и стана да сложи още дърва в огъня. После разбута жаравата и стълб от червени искри се надигна да поздрави сестрите си звезди, които блещукаха в нощното небе. От подножието на хребета, сякаш в отговор на тези искри, се чу силен рев.
— Какво е това? — изплака Се’Недра.
— Лъв — сви рамене Сади. — Понякога ловуват около пътя на робите — старите и болните стават тяхна плячка.
— Защо?
— Робите често се разболяват и не могат да вървят, така че изостават. Един стар лъв не би могъл да преследва някой много чевръст и… — Той не довърши мисълта си.
Тя го погледна с ужас.
— Вие попитахте, ваше величество — напомни й той, — Всъщност и на мен това не ми харесва. Точно то е една от причините, поради които изоставих търговията с роби и се отдадох на политиката. — Той стана и си изтупа дрехата. — А сега, ако ме извините ще отида да нахраня Зит. Моля, внимавайте, като си лягате. Понякога тя се измъква, след като я нахраня. Мисля, че се забавлява, като се крие от мен, и никога не се знае накъде може да тръгне. — Той се отдалечи от огъня и отиде до мястото, където беше постлал одеялата си.
— Не знам за вас — каза Силк, — но аз ще спя доста далеч оттук.
На другата сутрин, след като закусиха, навлякоха миришещите на лошо дрехи на нийсански търговци на роби. Съгласно инструкцията на Белгарат Гарион скри дръжката на меча.
— Мисля, че трябва да държим Кълбото добре скрито, докато сме в Ктхол Мургос — каза старият мъж. — Изглежда, се изнервя, когато наоколо има ангараки.
Яхнаха конете и тръгнаха по дефилето към назъбения хребет.
След един завой Поулгара изведнъж дръпна юздите на коня си и спря.
— Какво става, Поул? — попита Дурник.
Тя не отговори, но очите й блеснаха, а белият кичур на челото й изведнъж запламтя.
— Чудовище! — каза тя.
— За какво говориш, лельо Поул? — попита Гарион.
— Погледнете — отговори тя и посочи с трепереща ръка няколко белеещи се кости, пръснати по каменистата земя на няколко метра от пътя.
— Някой от робите, за които спомена Сади снощи? — предположи Силк.
Поулгара поклати глава.
— Част от уговорката между Сарис и Нарадас е включвала ескорт за Зандрамас до границата с Мургос — напомни тя. — Когато е стигнала дотук, те вече не са й били нужни.
Лицето на Силк пребледня.
— Това е в стила й. Всеки път, когато някой вече не й е нужен, тя го убива.