По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Яла остана за миг мълчалива, като се колебаеше дали да се подчини или да се опълчи на мъжа си, после му хвърли огнен поглед и накрая отстъпи.
Приближи до кола, свали шишето, напълни две рогови чаши, седна на отсрещната страна на огъня и каза с глух глас:
— Моят вожд може да пие.
Червен облак запали за трети път лулата, нагласи се върху бизоновата кожа увита на руло, за да седне, после взе една от двете чаши: и почна да отпива на малки глътки съдържанието й, като цъкаше с език. Яла не бе докоснала нейната. Лицето на гордата жена добиваше все по-твърдо и жестоко изражение, а очите й просто фосфоресцираха. Изглежда в сърцето й се надигаше ужасен гняв, който Червен Облак предугаждаше, но оставаше невъзмутимо спокоен.
Сред тези две странни същества мълчанието продължи дълго, прекъсвано само от виковете на часовите, които обикаляха просторния лагер.
Яла беше тази, която първа заговори, защото изглежда Червен Облак се бе зарекъл да изразходва целия запас от тютюн на Лява Ръка и да пресуши напълно бутилката, преди да се развърже езика му.
— Значи децата на полковника още са свободни — рече тя.
— Струва ми се, че ти казах, а ти забрави да ми кажеш дали полковникът е мъртъв — отвърна Червен Облак.
— Скалпирах го — отвърна студено Яла. Червен Облак я изгледа с известно възхищение.
— Добре си направила — рече. — Но се съмнявам, че си го довършила. Дори скалпиран, човек може да оцелее, ако не е получил други рани. В моето племе има доста бойци, които са понесли това не тъй приятно мъчение и съм ги виждал да ядат и пият с не по-малка охота от мен, макар да са се оплаквали, че от време на време, особено при смяна на времето, изпитват непоносими болки в главата.
— Вярно ли е това, което казваш? — попита и по лицето й се изписа дива радост. — Наистина ли много страдат?
— Да.
— Така ще страда и той?
— Кой?
— Полковникът.
— А, да… Значи не си го убила.
— На Яла не й стига смъртта.
— По дяволите, ти си жена, която вдъхва страх! — възкликна Червен Облак който почувствува, че потръпва.
— За теб съм твоята жена, но за другите съм боец — отвърна Яла гордо.
— Но беше жена и на бледоликия.
— И си отмъстих, затова, че ме напусна. Лека усмивка заигра по устните на Гарвана.
Помежду им настъпи кратко мълчание после Червен Облак, който не преставаше да пуши и подклажда огъня, подхвана:
— Къде го залови?
— При последните скали на Прохода на смъртта — отвърна Яла. — Бях се заклела да отмъстя за нещастния Нощна Птица, който той разстреля.
— Без да разбере, че се отнася за сина му — рече Червен Облак.
— Няма значение, беше негов син и това му е достатъчно!
— Вярно ли е, че си откраднала трупа на Нощна Птица?
— Аз го освободих от скалата на която бе завързан. Може би друг не би дръзнал, тъй като бледоликите охраняваха изхода на каньона.
— И после?
— Поведох бойците си в атака и разпръснах всички хора на полковника.
— А колко от твоите останаха на полесражението? — попита иронично Червен Облак.
— Броила съм само скалповете на бледоликите, а не на моите бойци, паднали при прохода, защото скалповете им бяха на главите.
— И пощади само полковника, така ли?
— Само него — отвърна Яла с глух глас.
— И го скалпира?
— Показах ти косите му.
Червен Облак си напълни нова чаша с ракия и я изпи на един дъх.
— В името на добрия Маниту и Великия Дух, ти си жена, която вдъхва страх. Кога ще поискаш и моя скалп? Ще направи по-добро впечатление от този на полковника, защото косите ми са по-дълги и гарваново черни, като твоите.
Яла сви рамене и за да не отговори на ужасния въпрос, зададен преднамерено от индианеца, почна да опитва на свой ред от огнената вода и подхвърли:
— Студено е в тази шатра, макар да гори огън.
Червен Облак я изгледа злобно и преди да отвори уста, пусна във въздуха три-четири облачета дим, които го обвиха като лютива мъгла. След няколко минути каза:
— А сега къде е?
— В мои ръце — отвърна Яла.
— В лагера на сиусите ли?
— Не, на сигурно място, пазен от няколко верни бойци.
— Сигурно не изглежда добре без коси.
— Не знам
— Хоуг — рече Червен Облак, дръпвайки ядовито от лулата.
— И смяташ ли да го пощадиш?
— Томахавката ми е винаги под ръка, ако искам да го довърша — отвърна жестоката жена
— Ти знаеш, че съм човек, който не търпи съперници, нали ме разбра, Яла?
Жестока усмивка сгърчи устните на водачката на сиусите.
— Ти от какво се страхуваш От един скалпиран мъж? Глава без скалп извиква само отвращение. . — каза — И най-вече между мен и него стои кръвта на Нощна Птица