По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— А къде ли е златотърсачът! Да не са го изкормили? — попита Джордж.
— И аз това се питах — каза Джон. — Какво ли се е случило с този нещастник?
— Дали не спи още? — обади се Хари.
— Пушечният изстрел щеше да го разбуди — отвърна съветникът.
— Тогава може да се е метнал на коня си.
— С коня си? Хм… Не го видях да побягва… Невъзможно е, Джон.
— Повтарям ти Хари, че не съм го видял. Бяха само три коня и на тях нямаше ездач, не може да съм се излъгал.
— Това, което казваш е сериозно, Джон.
— Казвам онова, което съм видял. Конят на златотърсача не се мярна, нито се насочи към езерото.
— Тогава къде ли е неговият господар?
— За мен тази работа крие необяснима тайна — каза Джон.
— Ами ако индианците са го изненадали и пречукали с един добър удар на томахавка? — попита Хари. — И той, впрочем трябва да е бил много уморен, така че може да е заспал на поста.
— А защо тогава нас са ни пощадили? — попита Джордж.
— Вярно.
— Аз пък мисля, че като е видял дивите свини да наближават е побягнал с коня си — каза Джордж.
— Без да ни предупреди дори с един изстрел?
— И мен ми се струва невероятно — рече Хари.
— Говорете и вярвайте каквото си искате, приятели, факт е обаче, че този човек е изчезнал и сега е по-добре да се погрижим за себе си.
— Страхувам се, че тези пекари ще ни докарат много неприятности.
— Изглеждат доста — каза Хари.
— Винаги се движат на големи стада — отвърна съветникът. — Срещал съм такива от по триста-четиристотин глави.
— Добре ще се наредим ако са наистина толкова, а боеприпасите са ни тъй оскъдни.
— Съмнявам се дали ще мога да заредя повече от петнадесетина пъти.
— Аз също, братко — каза Джордж.
— Дали имат намерение да ни обсадят, Джон?
— Здравата, приятелю. Знаеш ли, един път ме бяха принудили да прекарам три дни на едно дърво. Вече се бях примирил, че ще умра от глад и жажда и пазех последния си куршум да го забия в черепа си.
— Я да видим какво правят? — каза Джордж. — Може би още не са ни забелязали и на разсъмване ще се разпръснат.
Тримата трапери се наведоха от клоните и се загледаха внимателно в храсталака.
Тъмнината и гъстите храсти не им позволиха да преброят своите обсадители, но от грухтенето, което се носеше наоколо и нарастваше непрестанно, се убедиха, че имат работа с голямо стадо. Проклетите животни изглежда бяха видяли, че траперите се спотайват на онова голямо дърво и се викаха едно-друго, като сгъстяваха редиците си.
— Какво ще кажеш, Джон? — попита Хари.
— Че здравата са ни заклещили — отвърна съветникът, подръпвайки нервно мустаците си.
— Може пък да ни оставят.
— Едва ли.
— Дали да не се опитаме да застреляме едно-две?
— Само ще раздразниш повече останалите, а и не ни отърва да вдигаме много шум сега, когато се намираме на териториите, кръстосвани от хората на Черен Казан.
— Знаеш ли къде се намират те? Може да са по-близо, отколкото предполагаме. Да не се наложи да спим тук горе и да се храним с кедрови цветове. Поне да имаше плодове!
— Ако трябва, ще затегнем коланите си — рече Джордж.
— Дълго ще трябва да ги затягаме — каза Джон. — А все си мисля за тайнственото изчезване на златотърсача.
— Аз пък ти казвам, че дивите свине са го изненадали докато спи и са го изкормили — каза Хари. — Ако е потърсил спасение на някое дърво, нямаше да закъснее да ни се обади.
— А Минехаха къде се дяна?
— Стаила се е горе на високите клони. Нека си стои там, след като нямаме никаква полза от нея.
— Хайде, да се въоръжим с търпение и да изчакаме тези проклети животни да се разотидат, ако въобще това се случи.
Мракът почна да се разнася, но лекарите не показваха, че имат намерение да се откажат от отмъщението си. Траперите вече можеха да ги видят, защото зората бързо настъпваше и предизвестяваше скорошната поява на слънцето.
Не бяха повече от триста, нито по-едри от обикновените глигани. Извитите им предни зъби бяха дълги и силни, цветът на козината им беше сив или черен, но най-обезпокоителна бе тяхна да ярост, която не даваше никакви признаци да затихне След като разровиха храстите от артензии и изкорениха голям брой кълбовидни кактуси, които приличаха на гигантски кошери, те се нахвърлиха с ожесточение срещу огромния кедров ствол, опитвайки здравината на зъбите си срещу кората му. Явно те само губеха времето си, защото дори и слонове да бяха, не биха смогнали да изкоренят този колос, но това не ги правеше по-малко опасни, тъй като изглеждаха явно решени да не позволяват на обсадените да слезнат.