По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Нападението на проклетите животни трая няколко часа, после, когато кората на кедъра бе смъкната на височина метър и половина, ожесточението им намаля. Някои от тях се излегнаха сред храстите, като образуваха плътен кръг около дървото, други се пръснаха да търсят храна, каквато изобилствуваше сред гъстите горички от — борове, високи двеста-триста стъпки, отрупани с конични шишарки от по половин метър. Желъдите на тези дървета . постоянно капеха и покриваха земята с плътен слой.
— Виж ти до къде ни докараха — рече Хари, като стягаше колана на панталоните си. — Просто да им завидиш на тия прасета! Как ми се иска да взема и аз участие в закуската им!
— Не ти остава друго освен да слезеш и си набереш желъди — каза Джон. — Има за лекарите, има и за теб.
— Можеш да опиташ пръв.
— Нямам никакво намерение да опитвам зъбите на тия разбеснели се гадове.
— А по всичко личи, че имат намерение да установят тук лагера си — каза Джордж. — Вижте там ония мързеливци, които се разполагат за дремка сред артензиите.
— Не се доверявай дори на съня им.
— Разбира се, че не, Джон.
— Защото имат лошия навик да спят с наострени уши.
В този момент чуха от най-високите клони на гигантския кедър един вик, който бе повече на изненада, отколкото на ужас.
— Минехаха! Какво ли се е случило? — възкликна Хари.
— Да не я застрашава някой звяр? — попита се Джон. — Понякога когуарите се катерят по дърветата нагоре по-добре отколкото черните мечки.
— Отивам да видя — каза Джордж, който беше най-пъргав от всички.
Метна карабината на гърба си и почна бързо да се катери нагоре по клоните, които ставаха все по-гъсти. След няколко минути стигна върха. Завари Минехаха възседнала един клон, с втренчен поглед към езерото.
— Хей палавнице! Какво откри? — попита я траперът. Щом чу този глас, малката индианка направи гневно движение и като насочи към белокожия изпълнен с ненавист поглед, каза:
— Наблюдавах гарваните.
— И затова ли извика? Да не те е страх от тези грозни птици? Ще има да чакат, докато дойде време да огризат скелета ти. Твоите кокали ще приседнат на всекиго, пък и ще умреш много стара.
Минехаха почна да се смее, показвайки силните си, снежнобели зъби, като на млад ягуар, и зарея погледа си другаде.
— Хм… — рече траперът, който не беше вчерашен. — Друга причина те е накарала да извикаш. Да не искаш да повярвам, че ти, индианката си се уплашила от едно ято гарвани?
Надигна се от последните клони и разтвори гъстия листак на върха на кедъра. От гърдите му се изтръгна вик:
— Ама, че гарвани!…
Около двеста индианци яздеха в тръс по терасите на езерото, насочени, доколкото изглежда, към стадото с пекари. Начело, на бял кон, яздеше боец, загърнат с широка мантия от див овен, подобна на тази, която носеше Минехаха, следван от други двама, единият от които не бе облечен по индиански. Но понеже бяха още много далеч, Джордж не можа да разпознае Червен Облак, заедно с Черен Казан, които придружаваха Яла.
— А тази хитруша ми разправяше, че са гарвани!… — каза младият трапер, видимо изплашен от това неочаквано и неприятно откритие. Извърна се към Минехаха и й показа свития си юмрук.
— Слизай! — крясна й.
— Остави ме да видя красивите бойци на моята страна — отвърна момичето.
— От твоята страна ли казваш?
— Да.
— Сиуси ли са?
— Струва ми се.
— Едно основание в повече, за да слезеш веднага — повтори траперът.
Вместо да се подчини, Минехаха се качи по-нависоко, към тънките клони на върха, които не можеха да издържат тежеста на трапера.
— Аха, коварна пепелянка! — викна Джордж, като хвана с две ръце тънкия клон и силно го разтърси — Искаш ли да те накарам да скочиш от петдесет метра? Предупреждавам те, че няма да те спаси дори Великия Дух.
След като клонът силно се разлюля на няколко пъти, момичето се реши да отстъпи.
— Недей, бледолики, слизам — каза.
— Измамница! Явно ти искаш да предупредиш твоите сънародници за нашето присъствие на дървото.
— О, не! — почна да протестира Минехаха.
— Мълчи, змийче, и мини пред мен!
Като видя, че не може повече да се съпротивлява, момичето се спусна по клоните надолу с пъргавината на маймуна и бързо стигна до Джон и Хари. Макар и затруднен от карабината си, Джордж я следваше отблизо.
— Е, какво? — попитаха в един глас и нетърпеливо брат му и великанът.
— Идат! — отвърна Джордж.
— Кои? — попита съветникът.
— Арапахите заедно със сиусите.
— Значи са тук вече бойците на Яла…
— Изглежда — отвърна Джордж. — Минехаха позна червените тигри от планината.