По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Ех, кой знае!… Жените от нашата раса винаги са предпочитали бледоликите пред червенокожите — каза вождът на Гарваните.
— Искаш да ми внушиш да го убия ли?
— По добре да изчезне завинаги, сега когато си го докарала до това тежко състояние.
— Ти не познаваш всичките тънкости на едно дълго обмисляно и очаквано отмъщение Искам още да се наслаждавам, мой вожде. Почакай да паднат в ръцете ми и неговите деца, тогава ще видиш.
— И тях ли искаш да скалпираш?
— Не знам, тази работа засяга само мен — отвърна сухо Яла.
— По жестока си от женските на ягуарите
— Като всички сиуси, нищо по-различно.
— Отдавна знам това, но казват, че дори женските ягуари си спомнят за своите малки — каза Червен Облак подигравателно.
— Какво искаш да кажеш? — попита Яла.
— Че вече доста време си тук и ми говориш, а досега не попита за Минехаха, нашата дъщеря, жива ли е или мъртва
— Да не би да си намерил трупа й в каньона на Прохода? Не ми се вярва Наистина, аз прибрах само онзи на Нощна Птица, но може би Минехаха е паднала по време на боя — отвърна Яла
— Не, жива е, понеже я спасих аз.
— Ти!
— Учудва ли те? Вярно е, че съм Гарван, но…
— А сега къде се намира? — попита Яла, без да показва никакво вълнение.
— Оставих я заедно с трима бледолики, които полковникът изпратил да окажат помощ на децата му. Не се безпокой за Минехаха, защото по хитрост и смелост не ти отстъпва.
— Няма ли да я убият?
— Те не са бандити, за да се занимават с едно момиче, което привидно изглежда безобидно.
— И което забива ножа, когато му се предостави случай — каза Яла. — Знаеш ли, че полковникът още не е оздравял от раната, нанесена му от Минехаха.
— Кой ти каза, че дъщеря ни се е опитала да го убие?
— Самият той.
— Сериозна ли е раната?
— Дълбока, и моите бойци трябва да са признателни на Минехаха, понеже полковникът не бе в състояние да предвожда хората си, така нашата атака успя.
— Кога искаш да тръгнем и да превземем асиендата?
— Преди това нека се занимаем с тримата бледолики, които държат Минехаха. Така, три карабини по-малко ще защитават синовете на полковника.
— Не мислех като теб, но ще направя онова, което искаш — отвърна Червен Облак. — Може би си по-права от мен, защото Минехаха ще ни бъде по-полезна в асиендата, отколкото ако остане тук.
— Хоуг… Едно момиче! — възкликна презрително Яла. — Ще мине време, докато стигне майка си. Къде остави тия бледолики?
— На четири-пет мили от тук.
— Ще ги заловим преди да тръгнат на път. Иди да потърсиш Черен Казан, разбери се с него, избери двеста бойци между сиусите и арапахите, които ще са достатъчни, за да нападнем и превземем асиендата, а сега ме остави да почина няколко часа. От вчера сутринта не съм слизала от коня.
— Моята жена заповядва като вожд — рече Червен Облак, омърлушен.
— Има ли сиус, който да не ми се подчинява?
— Но аз съм твой съпруг, твой господар.
Яла вдигна рамене и отиде да се наметне с дългата си пелерина.
— Разбра ли ме?
— Какво искаш да кажеш? — попита страшната жена, като му хвърли предизвикателен поглед.
— Че съм също твой вожд.
— Опитай тогава да заповядваш на моите бойци — каза Яла. — Не обърнаха никакво внимание дори на полковника.
— Той е белокож, враг на нашата раса, докато аз съм Гарван.
— Отегчаваш ме, мой вожде и само си губим времето — каза жената. — с приказки не се прави война. Иди да потърсиш Черен казан и ме остави на мира за няколко часа. И аз имам право да почина.
— Странно звучи това в устата на Яла — каза Червен облак, явно решен да я предизвика.
— Заминавай!. . . Предстои ни да освободим дъщеря си.
— Казах ти, че не я грози никаква опасност.
— Хоуг!… Моят вожд много е пил и пушил тази вечер.
Зави се с кожената си пелерина, легна край огъня върху една бизонова кожа и затвори веднага очи.
Червен облак удари лулата в земята и я счупи от яд, взе карабината си и тръгна да търси Черен казан, като мърмореше и се заканваше.
Глава XX
Преследване на траперите
Уморени от дългата езда, която траеше от много дни без почивка и без храна, Джон, Хари и Джордж спеха спокойно, увити в дебелите завивки и скрити от високата трева по терасите на езерото. На никого, дори издалеч не би минало съмнението, че златотърсачът, или по-точно Червен Облак, в удобен момент ще им изиграе лош номер, макар в дъното на душата си да бяха таили известно недоверие към този непознат, който никога не се бе показал достатачно искрен
Бяха изминали доста часове и може би мъжете сънуваха, че вече се намират в асиендата, готови да защитят децата на нещастния полковник, когато един вик грубо секна съветника. Не беше вик на индианец, тръгнал по бойната пътека и готов да скалпира, а вик на момиче.