По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Малката! — възкликна Джон, като отхвърли завивката и грабна карабината си. — Кой може да я заплашва? Възможно ли е златотърсачът да спи по-дълбоко от Хари и Джордж?
Бързо се надигна и хвърли наоколо си изпитателен поглед.
Макар изпаренията на езерото да закриваха почти изцяло лъчите на луната, тъмнината не беше тъй дълбока, че човек да не може да различи онова, което бе на десетина метра от него.
Джон се канеше да събуди другарите си, понеже се страхуваше от възможно нападение на глутница черни вълци, когато викът на Минехаха отекна за втори път, по-остро от първия.
— Какво по-дяволите става! — възкликна Джон.
Той се хвърли напред с карабина в ръце, като същевременно викаше:
— На оръжие, другари!
Почти в същия момент видя малката индианка да отскача като гумена топка над високата трева.
— Тук! — викна великанът. — Мини зад мене! Кой те уплаши? Минехаха нямаше време да отговори. Големият кон на Джон и двата мустанга подскочиха и след кратко колебание се втурнаха към езерото и бързо изчезнаха в мрака на прерията.
— Проклятие! — изруга съветникът, изненадан, че верният му жребец го напуска и викна с все сила: — Хари, Джордж! Двамата трапери, отначало не бяха чули подадената тревога, потънали в дълбок сън, подскочиха и като отметнаха завивките си, извикаха:
— Джон, Джон!
— Тичайте, приятели! — отвърна им бързо съветникът, които тикаше пред себе си Минехаха.
Хари пристигна пръв.
— Индианците ли идват? — попита младежът.
— Какви индианци! Ако бяха те конете ни нямаше да побегнат — отвърна Джон. — Къде е златотърсачът?
— Не е ли с теб?
— Не съм го виждал.
— Тогава са го скалпирали — каза Джордж, който междувременно довтаса.
— Казвам ви, че не са индианци тия, които ни заплашват и които са подплашили конете ни — отвърна великанът — Хайде, кажи, малка палавнице, какво видя? Нали ти вдигна тревогата?
— Вярно е, бледолики — отвърна дъщерята на Яла, която предпазливо бе застанала зад тримата трапери.
— Защо извика?
— Защото лагера ни е заобиколен от страшни зверове.
— А не от хора, така ли?
— Не, не! — отвърна живо момичето.
— Какви зверове? Да не би мечки? — учуди се Хари.
— Заприличаха ми на свини.
— Гръм и мълния! — възкликна съветникът. — Разбирам каква е работата. Другари, да потърсим бързо някакво дърво, ако не искате да оставите първо панталоните си, а после и прасците си между зъбите на пекарите1. Какви гадни животни! Внимавайте да не откриете огън! Когато са раздразнени, никой не може да ги спре.
— Пекари! — ахнаха двамата трапери.
— Да тръгваме! — викна Джон.
Тримата трапери се хвърлиха в стремителен бяг към една от терасите на езерото, където личеха няколко големи, кичести дървета. Минехаха ги последва, прескачайки високата трева с лекотата на газела. Но изглежда пекарите забелязаха бягството на хората, понеже се втурнаха на свой ред, привлечени повече от любопитство, тъй като не са месоядни, нито опасни, ако не са раздразнени. Но тежко на онзи, комуто са решили да си отмъстят!
Джон видя сред едно пространство от артензии да се издига великански кедър, от чийто клони висеха гирлянди от лияни, грабна Минехаха и като я тикна нагоре, каза:
— Хайде, хитрушке, че после да не се оплакваш от бледоликите.
Не щеш ли, като повдигна ръце, карабината се изплъзна от рамото му и при падането си на земята изгърмя, а куршумът изсвири между тревата.
Остър рев — същият рев, който свинете издават, когато ги колят или когато ги скопяват, — последва гърмежа.
— По дяволите! — викна съветникът. — Без да искам убих едно от тия животни. По-лошо от това не можеше да се случи!
— Хари, Джордж! Качвайте се или сте загубени!
Двамата трапери познаваха много добре лошите навици на пекарите и тяхната жестокост, затова не се подвоумиха. С един скок се вкопчиха в лианите и бързо стигнаха до първите клони на огромния кедър. Съветникът, след като бе прибрал карабината си, вече се катереше пред тях. Колкото до Минехаха, нея не можеха да я зърнат, защото бе стигнала до най-високите и гъстолистни клони. И съвсем на време, защото пекарите почнаха да прииждат от всички страни, грухтейки гневно. Те пореха бясно храстите от артензии, които се разпростираха около дървото.
Проклетите животни идваха да отмъстят за своя другар, пронизан както изглежда от куршума на Джон.
— Добра каша забъркахме! — възкликна Хари, който се бе настанил върху един чаталест клон на пет-шест етра от земята, така че беше на сигурно. — Само тия животни сега ни липсваха, да забавят това безкрайно наше пътуване!