По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Не беше селище, защото липсваше колибата на жреца, съдържаща ковчежето с праха на прадедите, а освен това не се виждаха никакви жени и деца. Това беше военен лагер — явен знак, че арапахите бяха тръгнали по бойната пътека, за да се съберат със сиусите и шайените, и да опустошат прерията.
След като бе разпознат от часовите край конете, завързани за колове, те се насочиха към шатрата, пред която лумтяха огньове, и Лява Ръка помогна на госта си да слезе от коня, понеже бе забелязал, че едва се държеше от умора.
— Шатрата е на разположение на моя брат — каза и повдигна единия и край — Той ще може да си почине и вечеря, ако не ни заплашва някаква опасност.
— Засега никаква — каза Червен Облак. — Прерията вече принадлежи на червените хора, така както им бе отстъпена от добрия дух Маниту.
Изчакаха димът, насъбрал, се от накладения огън в шатрата да се разсее, после влязоха, а охраната остана на конете отвън.
Индианските колиби са всички еднакви и са образувани от изострени, гъвкави колове, които първо се разполагат на земята около един общ център, като радиусите на кръга, после се издигат под наклона, а върховете им се връзват в общ сноп с кожени ивици. Коническият периметър на колибата след това бива покрит с бизонски, еленови кожи и парчета платно, съшити грубо. Отгоре оставят отвор, за да излиза дима, но този отвор е винаги недостатъчен. Европеецът не би издържал дълго вътре, но изглежда на индианците не им прави впечатление.
Във всички индиански шатри цари пълен безпорядък, и което е най-неприятно — смрад, която стяга гърлото и спира дъха. Индианецът не е навикнал на ред, нито индианската жена, затова в шатрите се търкаляха оръжия, дрехи, парчета месо от дивеч, още кървящи току-що одрани кожи, които вмирисваха въздуха допълнително. Дори шатрите на вождовете не са в по-добро състояние, макар да са по-обширни и да изглеждат по-красиви отвън, понеже са направени само от бизонски кожи с причудливи рисунки в черно, червено и синьо, представляващи сражения или ловни сцени.
Лява Ръка и Червен Облак седнаха край огъня върху купчина още неизсушени, смрадливи кожи, после първият извади от един куфар, вероятно взет от някой нещастен заселник, лулата на мира, вече натъпкана със силен, черен тютюн и подлютен допълнително с пръски от уиски или джин, запали я с тържествена сериозност и духна дим на ляво и на дясно. Червен Облак я пое и стори същото. С това ритуално действие те можеха да се считат вече за приятели и да започнат разговора.
— Може би моят брат идва от страна на сиусите, да ме упрекне, че още не съм напуснал Соленото езеро и не съм се съединил с шайените, нали? — рече Лява Ръка.
— Не, моят брат арапах се лъже — отвърна Червен Облак. — Сиусите също току-що слязоха от планините, тъй като първо трябваше да си отворят път през каньоните на Ларамските планини. А дотогава шайените бяха достатъчни да прочистят прерията и разбият малките фортове на белите хора.
— Аз постъпих като тях и разруших зад себе си всичките асиенди, които можеха да послужат за убежище на белите.
— Не всички, защото може би моят брат е забравил да опожари една от най-важните, и която Яла, моята жена, би искала да види изравнена със земята.
— Коя?
— Асиендата на полковник Девандел.
— Първият мъж на Яла!
— И един от най-известните врагове на нашата раса.
— Значи той притежава тук чифлик! — възкликна Лява Ръка.
— Да, на устието на Уебър.
Вождът на арапахите се озъби като стар ягуар.
— Бяха ми казали, че там, зад голямата борова гора, се намирала просторна асиенда, но аз не повярвах — каза той след кратко мълчание, — И това трябваше да потвърдят сиусите. които са тъй далеч от моите земи. Ще опитам върху черепа на всички нейни обитатели острието на моя нож!
— Не на всички, защото жена ми иска да получи двама от тях живи. Другите можеш да изпратиш на разходка в прериите на Великия Дух на бледоликите.
— Кои са те?
— Децата на полковника, момче и момиче.
— Със собствената си ръка ли иска да си отмъсти Яла?
— Вероятно — отвърна Червен Облак, по чието лице сякаш премина сянка.
— Щом иска, ще й оставя скалповете на младежите — отвърна Лява Ръка. — Останалите принадлежат на моето племе. Преди утре вечер тази асиенда ще бъде разрушена и всичките и слуги избити.
— Полека, братко — каза Червен Облак. — Преди това ще трябва да си разчистим сметките с трима силни трапери. които полковникът е изпратил да защитят децата му, и които оставих само преди няколко часа заедно с дъщеря ми.