По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Къде?
— На няколко мили от тук.
— Не са ли стигнали още в асиендата?
— Не.
— Ще ги хванем и ако моят брат приеме да ни води. още преди зазоряване ще бъдат в наши ръце.
— Нека моят брат преди това ми даде да ям, а после ще поема водачеството, за да не се случи някое нещастие с дъщеря ми.
Лява Ръка отвори един стар сандък и извади меден съд, където нахвърлени накуп се намираха парчета шаран, хайвер от есетра, гарниран с диви къпини и филии царевичен качамак с меча мас. сложи го пред Червен Облак и каза:
— Нека моят брат яде, а аз ще ида да подбера бойците си. Нека той не жали и огнената ми вода. която се намира в онова шише, от асиендата ще взема нова.
Червен Облак, който дълго бе гладувал в компанията на тримата трапери, започна да работи бързо със зъби, но бе му писано никога да не може да уталожи глада си. защото още при първите залъци в лагера на арапахите се вдигна страшна глъчка. Коне се разтропаха във всички посоки, навред се понесоха заповеди и викове.
„Моят брат Лява Ръка можеше да почака да си изям спокойно вечерята и да си почина няколко часа“ — взе да си мърмори той.
— „Белите хора и дъщеря ми няма скоро да се събудят.“
Изведнъж трепна, отхвърли далеч от себе си медения съд. скочи и сграбчи карабината си. Вън. недалеч от лагера, се стреляше.
Дали някоя колона американски доброволци от границите, събрана оттук-оттам по крайните граници на Далечния Запад не се опитваше сега да нападне лагера на арапахите? И нищо чудно, защото американското правителство нямаше да остане дълго бездейно пред набезите на червените хора.
Готвеше се да събере одеялото си и да излезе, когато Лява Ръка нахлу в шатрата.
— Знае ли моят брат кой пристигна в лагера? — попита го той.
— Бледоликите?
— Яла, начело на двеста и повече бойци сиуси.
— Жена ми!
— Дали тя е точно жената на моя гост? — попита вождът на арапахите с леко иронична нотка в гласа.
— Нека моят брат я доведе тук, за да разпръсна съмненията му, ако има такива.
— По-добре моят брат да ме последва. Моите бойци приветствуват своите приятели от планината.
Червен Облак направи гневен жест, които едва прикри, после отговори също подигравателно:
— Да идем да поздравим жена ми.
Събудени изневиделица от първите изстрели, петстотин бойци арапахи, бързо бяха изтичали на предните постове, готови да отблъснат врага с обичайната си храброст, но бързо стана ясно, че това са приятели, и то водени от Яла, известната и безстрашна предводителка на сиусите. За миг апахите се разположиха в две дълги редици, запалиха факли от борина, за да посрещнат достойно техните съюзници от планината и тяхната водачка.
Червен Облак се беше спрял до шатрата, в края на пътеката, осветена от множество факли, спокоен и нехаен, че ще трябва да се срещне с жена си.
Застанала начело на своите бойци Яла наближаваше върху величествен бял кон, подобен на този на полковник Девандел, пищно оседлан по мексикански, с високо седло със сребърна обковка и широки стремена, също от сребро, защото яздеше по мъжки.
Тя беше жена на около тридесет и пет години, с обрулено от ветровете лице и румени скули; очите й бяха големи, дълбоки и гарваново черни, оживени от вътрешен огън, а косите й бяха дълги и изящно разпуснати по раменете й, а не грубо вързани на плитки, както у нейните сънароднички.
Не рядко сред индианските жени се намират някои много красиви и в това отношение Яла държеше първенството, но лицето й имаше твърдо, властно изражение, което подхождаше повече на войник, отколкото на жена. От националната носия бе запазила само диадемата от разноцветни пера, прихванати от широк златен обръч, и богатата пелерина от планински овен с гъст, тежък косъм. по краищата украсена с шевици. Всичко останало по облеклото й беше мексиканско. Носеше дълга копринена риза, пристегната около кръста с копринен червен пояс, краката й бяха обути в дълги навои от тъмно син велур, наречени калсонерос, сцепени в двата си долни краища, за да личат мокасините й от бяла кожа, украсени с кичури човешка коса. Подобно на бойците беше въоръжена с карабина, нож за скалпиране и томахавка, окачена на седлото й.
Тази страшна жена, която със смелоста си бе надминала всички вождове на своето племе, приближаваше, яздейки наперено и отговаряше на поздравителните възгласи на арапахите с надменно по-махване на ръката.
Лява Ръка тръгна насреща й и я поздрави от името на цялото племе, после размени с нея няколко думи, поведе я към шатрата, след което бойците заобиколиха сиусите и крясъците им стигнаха до небето.