Египетската тайна на Наполеон
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Младенова Тофтисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Египетската тайна на Наполеон». Краткое содержание книги:
Според небесните знаци, както и според тайното евангелие на Марко, дошло е Времето, когато тайната формула на безсмъртието, завещана от Изида, ще се появи на бял свят. Наполеон ли е избраникът на съдбата, предопределен да научи хилядолетната тайна? Дори да е така, той не е единственият, стремящ се към вечен живот. Към него се домогват и последователите на древните секти на Хор и Сет, на Светлината и Мрака. Ще успее ли Наполеон, с помощта на екзотичната красавица Надия, да достигне заветната цел? Кой ще получи тайната на безсмъртието?
Така, клекнал и с ръце, опрени във варовиковия под на гробницата, нямаше къде да избяга. Развръзката — сигурен беше в това — бе само въпрос на време. И то много малко.
Инженерът прехвърли в ума си най-лошото: в следващите десет или дванайсет секунди кобрата, все по-изправена и хипнотична, щеше да го види да премигва или да преглъща и щеше да използва и най-малкото движение на мускулите му, за да се спусне срещу него. Тогава вече щеше да извика. Барон Дьо Вилие, до този момент залисан около входа на гробницата в търсене на следи от грабителите, щеше да влезе тичешком и да стане свидетел на ужасяващата сцена, последвала нападението. В това време той, сгърчен от болка и притиснал корема си с юмруци, щеше да е затворил очи завинаги, без да има време дори да помисли за майка си, за сестрите си, за лятната си къща в Екс ан Прованс или за кучето си Лука.
Животът му щеше да изгасне в ръцете на барона — заедно с всичките му мечти за величие и успех.
Влечугото изсъска.
Погледът му стана още по-неподвижен, ако това изобщо бе възможно, докато малката му четвъртита глава се наведе неочаквано назад, като че набираше сила за най-лошото. Безсилен, Жан-Батист повярва, че е настъпил последният му час.
Но кобрата изведнъж се спря.
— Не мърдайте, Проспер Жолоа!
Познатият глас на Едуар дьо Вилие прозвуча ясно зад него. Влечугото, объркано, не можеше да реши коя от двете мишени да нападне.
— Най-вече не откъсвайте поглед от нея! — настоя баронът.
Жан-Батист се подчини. През целия им престой в Египет не беше изпълнявал никоя заповед на Дьо Вилие с такова желание. Ненадейно, с хирургическа точност, нещо проряза въздуха на височината на дясното му ухо. Камата на Едуар, блестяща като светкавица, порази с едно движение врата на влечугото, което тихо се свлече на кълбо върху каменния под на гробницата, потрепващо в неравномерни конвулсии.
— За бога, бароне! — изправи се инженерът. — Още малко — и щяхте да ми отсечете главата.
— Замълчете!
Проспер Жолоа му отправи учуден поглед.
— Тихо! — повтори баронът още по-тихо. — Който и да е проникнал с взлом в гробницата на Аменхотеп, трябва все още да е вътре. Навън има няколко коня, скрити зад една скала. И не са от нашата войска.
Младият инженер изтръпна. Кървавите вътрешности на кобрата все още потрепваха близо до него и му напомняха колко близо до смъртта се беше озовал.
— Много ли са?
— Поне шестима или седмина. Носите ли карабината?
— Не.
Баронът направи недоволна гримаса.
— Все едно! Днес ще разберем какво става тук. Да слезем в гробницата. По-бързо!
— Но, мосю, ако има още змии?
— Ще рискуваме.
Едуар дьо Вилие извади две свещи изпод куртката си и незабавно ги запали. Светлината им, съвсем оскъдна в сравнение с мрака, който се разкриваше пред тях, потрепери, сякаш се колебаеше дали да продължи да гори, но издържа.
Баронът беше прав: след като минаха първите две редици стъпала, в дъното на мрачен коридор, украсен с неразбираеми сцени, доловиха приглушен говор. В началото бе само шепот. Тихите звуци, които сякаш идваха от недрата на земята, накараха косите на Жан-Батист да настръхнат.
Никой от двамата не обели и дума. Слизаха предпазливо, като внимаваха да не разместват отломките, разпръснати навсякъде. Човешки фигури с кучешки лица, придворни, облечени в ефирни одежди с неописуемо великолепие, и птици с разперени криле не отделяха очи от тях.
— Слушайте — прошепна баронът. — Чувате ли?
Проспер Жолоа пристъпи напред, докато се изравни с началника си. Бяха слезли още две редици стъпала и от дъното на помещение, което приличаше на голяма зала, се носеше приглушен шум, придружен от слаба светлина. Инженерите изгасиха свещите си и извървяха шестте крачки, които оставаха до края на коридора.
Влагата там вътре почти можеше да се разсече с шпага. След малко Жан-Батист подръпна дрехата на барона, наведе се към него и му прошепна:
— Това не ми харесва. Ако са шестима и ни хванат, няма да излезем живи оттук.
Едуар не обърна внимание на предупреждението и отдръпвайки се от другаря си, проточи шия и надникна във вътрешността на прилежащата зала.
Известно време не реагира.
В дъното на помещението, разделено на две нива и обградено от шест красиви колони, украсени с фигури и йероглифи, се издигаше саркофаг, а зад него се различаваше дървен трон, в който седеше — изплашеният Едуар не знаеше дали да вярва на очите си — една мумия!
Светлината беше оскъдна — едва дузина маслени лампи осветяваха цялата зала. Въпреки това, в средата на помещението, срещу неподвижния силует на този, който заемаше трона, различи познатото и грижливо избръснато лице на Омар бен Абиф.