На първи юли 1798 г., привечер, трийсет и шест хиляди войници, малко повече от две хиляди офицери и около триста жени — съпруги на военни и проститутки, нелегално пътуващи с една от най-големите военни флоти, организирани някога — стъпили на египетския бряг в Александрия, Розета и Дамиета. С изключение на малоброен военен елит, никой не знаел със сигурност какво очаква Франция от тяхното присъствие на отсрещната страна на Средиземно море.
След като преодолели първоначалните препятствия, двайсет дни по-късно част от военните вече били превзели делтата на Нил и се спускали към Кайро. Там за първи път видели внушителните пирамиди в Гиза и под островърхите им сенки разбили зле организираните орди на мамелюкските воини. С това бил сложен краят на тривековното османско владичество в Египет.
Ръководител на тази колкото колосална, толкова и неизвестна операция бил обещаващият генерал Наполеон Бонапарт. С тайната подкрепа на министъра на външните работи и на френския консул в египетската столица Наполеон планирал да прекъсне проспериращия търговски път на англичаните с Азия и така да отслаби най-омразния враг на Франция по онова време. Въпреки това, скоро станал жертва на собствената си амбиция. На първи август същата година славната му флота била обсадена и победена от британския адмирал Хорацио Нелсън край бреговете на Абукир. Наполеон загубил над хиляда и седемстотин войници и се оказал изолиран, без провизии и на милостта на неприятелите си във враждебна и непозната територия.
Но французите устояли твърдо на изпитанията.
Бонапарт прекарал следващите четиринайсет месеца в Египет и използвал това време пълноценно: основал институт за изучаване на тайнственото минало на този народ и събрал повече от сто и шестдесет учени, нарочно командировани от Франция, които да извлекат от безплодните пясъци на Египет соковете на една забравена и могъща наука. Само тази стъпка била достатъчна, за да покаже, че крайната цел на Наполеон в земята на фараоните не била единствено военна.
Наполеон бил толкова обсебен от амбицията си да контролира тази част от света, че дори навлязъл в Светите земи с намерението да ги завладее. Сякаш искал да се съревновава с подвизите на първите кръстоносци. Известно е, че подобно на тамплиерите от XIII век, Бонапарт прекосил Палестина от юг на север и на 14 април 1799 г., противно на волята на всички придружаващи го генерали, решил да пренощува в селце, наречено Назарет, разположено близо до Тивериадско море.
Никога — дори и по време на последвалото изгнание на Света Елена — не обяснил причината за това решение.
Военната кампания в Светите места и Сирия се оказала поредният провал. Наполеон знаел, че ако претърпи нови поражения и допусне други стратегически грешки, това би могло да сложи край на кариерата му. Навярно по тази причина обсадил Яфа, завоювал я с огън и меч и отнел без пощада живота на войници, жени, старци и деца. Но крепостта Сен Жан в Акра — последният редут на турските метежници — му оказала съпротива, с което били осуетени плановете му да стигне до самите врати на Константинопол, и това съкрушило въжделенията му да се съревновава със завоеванията на Александър Велики.
Обезсърчен, генералът се завърнал в Кайро, за да открие, че на 15 юли 1799 г. над петнайсет хиляди турци, подкрепяни от англичаните, били стъпили в Абукир с намерението да изгонят окончателно французите от Египет. Мястото, избрано от враговете му, навявало нерадостни спомени на Наполеон. На 25 юли обаче войските му разбили мамелюците, с което донякъде отмъстили за унижението, причинено от Нелсън.
Опиянен от този успех, Бонапарт се отправил отново към Кайро, където пристигнал на 11 август, по време на най-тежките горещини в годината. И тогава се случило нещо неочаквано: докато тайно уреждал триумфалното си завръщане във Франция, решил да прекара още една нощ на място, което никой не му препоръчвал. Този път ставало дума за вътрешността на Голямата пирамида в Гиза.
