Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
По много досаден начин четенето на романа преминаваше в начало на обикновен запой на А. Т. — и при това в дома на автор трезвеник! Но чувството за реална опасност растеше в него не от пиенето, а от романа.
Стана нужда да му помогна да се съблече и да си легне. Но скоро се събудихме от силен шум: А. Т. викаше и разговаряше, и то на различни гласове, изобразявайки няколко лица едновременно. Беше запалил всички лампи, които беше намерил в стаята (той изобщо обича в стаята да има повече светлина — „по-весело е“), и седеше край вече опразнената от бутилки маса само по долни гащи. Говореше жално. „Скоро ще си замина и ще умра.“ Ту ревеше: „Млък!! Стани!!“ — и скачаше сам пред себе си с изпънати край тялото ръце. Ту скръбно: „Дори и така да е, аз другояче не мога…“ (когато се решаваше да се качи на кладата заради убийствения ми роман!). Ту размишляваше: „Смоктуновски! Ама че шантаво фамилно име! Но Хамлет изигра по-добре от мен…“
Тогава влязох при него и поседяхме заедно към един час. Той запали цигара, постепенно лицето му омекваше, започна и да се смее. Скоро отново го настаних в леглото и той повече не се разлудя.
За третия ден бяха му останали вече малко глави, но той започна утрото с искането: „Вашият роман без водка не може да се чете!“ Когато довършваше главата „Не, не теб!“, на два пъти си изтрива сълзите: „Жал ми е за Симочка… Отивала е като на причастие… Аз бих я утешил…“ Изобщо на различни места от романа възприятието му беше не редакторско, а най-простодушно читателско. Смееше се на Прячников или размишляваше от името на Абакумов: „Ама наистина, такъв като Бобинин какво да го правиш?“ По повод на краймосковските вили и хладилници на съветските писатели: „Но там и честни писатели имаше. В края на краищата и аз имах вила.“
Той свърши четенето и тръгнахме да разгледаме рязанския Кремъл и да си говорим за романа. Обещаният разговор за самия А. Т. явно се бе просмукал до капка в нощния самодиалог.
— И след като разполагате с такъв роман, сте могли да ходите и да събирате материали за следващия?
Аз: — Непременно трябва да има застъпване. Насред реката не можеш да се спреш, трябва да се завзема предмостов плацдарм.
Той: — Вярно. Защото свършиш, починеш си, седнеш да пишеш следващия и — ядец! не върви!
Твардовски хвалеше романа от различни страни и със силни изрази. Там имаше съждения на художник, много ласкателни за мен: „Енергията на изложението е от Достоевски… Здрава композиция, истински роман… Велик роман… Няма излишни страници и дори редове… Хубава е иронията в автопортрета, при самолюбуване човек не може да се изрисува… Опирате се само на най-главните (тоест на класиците), но не се държите за тях като слепец за тояга, а вървите по свой път… такъв роман е цял един свят, 40–70 души, изцяло се потапяш в живота им, и какви хора са!…“ (хвалеше кратките, без размазаност описания на природата и времето). Но имаше и съждения на официален редактор. „Вътрешен оптимизъм… Отстояване нравствените устои“, и най-важното: „Написан е от партийни позиции (!)… ами да, в него не се осъжда Октомврийската революция… А в положението си на арестант бихте могли да стигнете дотам.“
Това „от партийни позиции“ (за моя роман!…) е много характерно. Това не беше цинична формулировка на редактор, който се кани да „прокара“ романа. Съвместяването на моя роман и на „партийните позиции“ беше искреният, вътрешният, единствено възможният път, без който той, поетът, но и комунистът, не би могъл да си постави за цел отпечатването на романа. А такава цел си беше поставил — и ми го заяви.
Вярно, помоли ме за някои промени, но много малки, предимно около Сталин: да махна главата „Етюд за великия живот“ (където излагах и се стараех психологически и с външни факти да докажа версията, че Сталин е сътрудничил с царската политическа полиция); и да не правя толкова уверено-точни подробностите от бита на монарха, в които не можех да съм сигурен. (А аз смятах: нека Сталин пожъне посевите на своята секретност. Живееше тайно — сега всеки има правото да пише за него всичко според представите си. В това се състои правото и задачата на художника: да даде своя картина, да зарази читателите.)