Томек на военната пътека
- Автор: Шклярский Альфред
- Серия: Przygody Tomka Wilmowskiego #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сабина Радева
- Жанр: Детские и приключения
Электронная книга - «Томек на военната пътека». Краткое содержание книги:
Намирането на конете, оставени в подножието на планината, не им отне много време.
В криволичещите долове и каньони индианците караха бавно, но когато се озоваха в необятната степ, пришпориха мустангите си.
На небето звездите бледнееха. Сивкавият здрач бавно се сменяше със светлината на деня. Не след дълго слънцето изплава иззад хоризонта. Едва сега Томек разбра в каква посока пътуваха. Планинската верига, над която се извисяваше Планината на знаците, остана зад тях. На юг се простираше необятна степна равнина. В далечината, обвита още със сутрешна мъгла, се очертаваше непозната планинска верига.
В степта, по която сега пътуваха, сред бодливи кактуси и агави се люлееше от лекия полъх на вятъра ниска къдрава трева, която обикновено расте във високите равнини. От време на време минаваха край множество разпръснати, малки купчинки пръст. Както Томек скоро разбра, това бяха жилищата на американските кученца от семейството на мармотите. Умните, жълтокафяви, а отдолу кафявобели животинчета седяха на задните си крачета върху своите могилки като катерички. Те размахваха вдигнатите си нагоре опашчици и си „говореха“ с гласове, които напомняха кучешки лай. И затова първите трапери ги нарекли „степни кучета“.
Томек имаше голямо желание да разгледа по-внимателно животинчетата, но четириногите пазачи, които дебнеха върху купчинките, предупреждаваха с лай развеселените си другари за опасността и стадата степни кученца бързо изчезваха от повърхността на земята. След това само тук-таме се виждаха главички, които внимателно се оглеждаха наоколо, и само глухото лаене, което излизаше изпод земята, свидетелствуваше за шумното, пълно с живот поселище.
Томек трябваше да се задоволи с обясненията на Червения орел, който познаваше добре нравите на кучешките жители на американските степи. Степните кучета се хранели с къдрава трева и коренчета от растения. На безводните степни, сухи плата на Ново Мексико обилната роса им стигала, за да утолят жаждата си. Не трупали хранителни запаси за зимата; когато усетели, че тя идва, а това обикновено става към края на октомври, те се прибирали в дупките си, запушвали всички отвори, за да се предпазят от студа, и заспивали зимния си сън. Показвали се едва тогава, когато пролетното слънце ги събуди за безгрижен живот. Червения орел твърдеше, че понякога степните кученца отваряли дупките си още през зимата, което, според индианците било безпогрешен знак за бързо затопляне.
Като слушаше разказа на Червения орел как степните кученца живеят приятелски с малките зимни сови, които се загнездвали в напуканите кучешки дупки, както и за голямата дружба на кученцата със степните кротали41, Томек не забеляза кога бяха стигнали до полуизсъхналото корито на река. Индианците утолиха жаждата си, напоиха мустангите си и веднага преминаха на другия бряг. За Томек не остана незабелязано, че слабото течение на водата върви на изток.
Разпокъсаната планинска верига, която Томек беше забелязал по-рано, сега ясно се очертаваше върху фона на пламналото от слънчевия блясък небе. Цялата растителност в тоя планински пояс се състоеше от малки мескитови дръвчета, юки, агави и кактуси.
Бодливите кактуси в степта образуваха малки горички. Равнинният досега терен започна постепенно да се издига. Пейзажът на предпланината пленяваше с дивотата си. Червения орел обърна внимание на Томек за това. Та нали само преди петнайсетина години, когато той беше още дете, по тия места живееха червенокожите команчи. Тогава кървавите сияния над степта често известяваха на белите поселници, че наближават войници, които не знаят милост. Наистина сега команчите се намираха вече в резервати на юг в Съединените щати, но окръжаващите Томек страшни на вид индианци му напомняха много за неотдавнашните още събития на мексиканската граница.
При все че разговаряше с Червения орел, Томек внимателно разглеждаше местността. Преследваше го непрестанно мисълта къде ли сигналите от Планината на знаците са заварили Черната светкавица, щом като той така бързо беше се явил с бойците си.
В това време червенокожите умерено караха мустангите си и се спираха да починат. Най-сетне към пладне те навлязоха в камениста клисура. Томек загуби ориентация. Извитите, дълбоки и лишени от растителност каньони толкова много си приличаха, та на Томек му се стори, че кой знае за кой път вече минава през тая планинска клисура. А може би индианците нарочно правеха тия зигзаги из планината!…
Късно следобед, когато навлязоха отново в някакъв много тесен каньон, Черната светкавица спря коня си и скочи на земята. Останалите индианци също Слязоха от мустангите си.
41
Кротал — гърмяща змия.