Томек на военната пътека

— А Червения орел взе ли участие в преследването? — попита Черната светкавица.

Томек не знаеше какво да отговори, когато Червения орел се обади:

— Червения орел не отиде, защото водачът на дългите ножове37 хвърляше върху вожда Черната светкавица вината за нападението. Моето участие не беше желано от белите.

— Хоуг! Значи, това проклето бяло куче каза, че аз съм отвлякъл Бялата роза! — смая се индианецът. — Няма да почина, докато неговият скалп не увисне на моя колан!

Страшната заплаха не уплаши в тоя момент Томек, напротив, дори го зарадва. Възмущението на Черната светкавица беше най-добрият довод, че той не е извършил гадното нападение.

— А защо Червения орел не ми съобщи веднага за отвличането на младата скуав? — полита вождът с укор.

Младият навай отговори тихо:

— Дългите ножове и фермерите отидоха да търсят скривалището на Черната светкавица, защото обвиняваха него за нападението. Заедно с тях бяха и двамата наши бели приятели. Ако вождът Черната светкавица беше тръгнал да търси веднага бялата скуав, не беше изключено двата отряда да се срещнат. И тогава…

— Хоуг! Маниту не е лишил от благоразумие моя млад брат — намеси се Черната светкавица. — Загубихме обаче много време.

Искрици на надежда се запалиха в сърцето на Томек.

— Моля те, вожде, кажи, мога ли да разчитам на твоята помощ? — попита той с развълнуван глас.

Вождът насочи към Томек замислен поглед и каза:

— Преди белите да дойдат, цялата американска земя принадлежала на индианците. По необятните степи пасели безчислени стада бизони, горите били пълни с разни видове диви животни и птици. Червенокожите живеели така, както бащите на бащите им. Не знаели какво значи глад. Вървели след бизоните, занимавали се с лов, обработвали земята — всеки според волята си. За приятелите сърцата им били винаги отворени, а за враговете — бойният топор. После дошли белите. Индианците не им попречили да заемат част от земята им, дори ги поканили в своите вигвами. Белите пушели с тях лулата на мира, поили ги с огнена вода, подписвали договори. Искали все повече земя. Купували я или я заграбвали със сила. Великият Бял баща от Вашингтон обещавал мир. Индианците отстъпвали все по̀ на запад. После белите построили железница38, която свързала Голямата вода на изток със западното крайбрежие. Белите безмилостно изтребили бизоните, за да ни изгладят и принудят на послушание. Давали много пари за скалповете на червенокожите бойци, на жените и децата им. Индианците били насила покорени и тогава Белия баща от Вашингтон им определил резервата в скалисти пустинни области. Моят бял брат беше вече в резервата на апахите Мескалеро и видя какъв тежък живот водят там. Черната светкавица не позволи да го затворят в резерват. Черната светкавица е обрекъл на смърт всички бели и живее така, както индианците са живеели, преди да дойдат белите. Черната светкавица ще умре с томахавка в ръка, в борба с врага, за да може да живее в Страната на вечния лов така, както подобава на истинския боец. Черната светкавица носи на лицето си знака на смъртта, а в неговия вигвам висят многобройни скалпове на бели. Но моето сърце, както и сърцето на всеки индианец, е отворено за приятелите. Черната светкавица никога няма да наруши думата, дадена на приятел. Нашият бял брат е благороден боец. Направи услуга на червенокож, без да иска нещо в замяна на това. Съветът на старейшините на племето ни те прие в нашата среда. Ти си наш брат и твоето нещастие е и наше нещастие. Бялата роза трябва да бъде освободена, за да може заедно с тебе да се върне отвъд Голямата вода, в своята родина. Хоуг, казах!