Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Тя стана и зае мястото си на трапезата.
Двама от пазачите присъстваха на вечерята. Беше им абсолютно забранено да оставят затворничките насаме с Трюжи дори за секунда.
Кралицата и Елизабет допряха краката си под масата. Тъй като кралицата седеше точно срещу Трюжи, никакъв знак от негова страна не би могъл да убегне от погледа й. От друга страна, движенията на Трюжи изглеждаха тъй естествени, че не можеха да вдъхнат нито сенчица на недоверие у пазачите.
След вечерята съдовете бяха прибрани със същата предпазливост, с каквато бяха и сложени. Бяха проверени дори трохите. Пръв излезе Тружи, след него пазачите. В помещението остана госпожа Тизон. Това същество се беше превърнало в истински звяр след отлъчването от щерка й. Тя нямаше никакво известие за своята дъщеря. Майчиното сърце на кралицата разбираше мъката й и често, когато й се искаше да вземе собствената си дъщеря до гърдите си, не го правеше. Неудобно й беше.
Влезе Тизон. Той направи знак на жена си да го последва. Но жена му бе непреклонна: тя нямаше да напусне стаята, докато кралицата не заспеше.
Веднага щом разбра, Елизабет се раздели с кралицата и отиде в своята стая.
Кралицата се съблече и легна. Легна си и принцесата. Госпожа Тизон взе свещта и излезе навън.
Пазачите вече бяха легнали на сламените си постели в коридора. Луната надзърташе през прозореца и напомняше на затворничката, че посетителите в стаята й напоследък наистина не бяха толкова много.
До някое време всичко си стоеше така: неподвижно. После една врата тихичко се отвори и на лунната светлина към леглото на кралицата пристъпи тъничка фигура. Беше Елизабет.
— Видя ли? — попита тя шепнешком.
— Да — отвърна кралицата.
— А разбра ли?
— Толкова добре, че не ми се вярва дори! ШШм — Чакай, нека доразгадаем знаците!…
— Какво има толкова за гадаене — рече кралицата. — Първо, той се докосна до окото, за да ни съобщи, че има да ни казва нещо важно.
— После взе от лявата си ръка кърпата с дясната — продължи мисълта й Елизабет, — а това значи, че има някой, който работи за нашето освобождение.
— След това доближи ръката си до челото в знак, че помощта идва от вътрешността на Франция, а не от чужбина.
— А пък след това, след като ти му заръча да не забрави утре млякото ти, той върза на кърпата си два възела.
— О — възкликна кралицата, — отново Рицарят на Мезон-Руж. Благородно сърце има този човек!
— По всичко личи, че е той — потвърди Елизабет.
— Спиш ли, дете мое? — попита кралицата дъщеря си.
— Не, мамо — отвърна принцесата.
— Ела тогава и се помоли на Господ Бог за този човек…
Елизабет отиде в стаята си. Дълго наоколо не се чуваше нищо освен шепота на момичето, което тихичко разговаряше в нощната тишина с Бога.
Всичко това ставаше в същата тази минута, когато по заповед на Моран в къщата на улица Кордери проехтяха първите удари на кирката във влажната пръст на подземието.
XVII
Опиянението от първите погледи беше огромно, но въпреки това за Морис посрещането от страна на Женевиев съвсем не отговаряше на неговите очаквания. Той реши, че щом остане насаме с нея, ще си навакса онова, което смяташе, че е загубил: нейната нежност.
Но планът на Женевиев не съвпадаше с неговия. Тя смяташе да избегне усамотяването си с него. Женевиев много добре съзнаваше какво удоволствие е изпитвала в подобни случаи преди. Такива срещи бяха опасни за нея.
Морис я посети още на следващия ден. В дома на Димер имаше гостенка. Морис си помисли, че жената като че ли нарочно беше задържана.
Когато тръгна да си върви, Морис бе натоварен да изпрати гостенката до дома й, който се намираше на улица Фосе Сен Виктор.
След като чу молбата да направи това, Морис се намръщи. Но усмивката на Женевиев го накара да приеме нещата като неизбежност, която по-късно ще бъде възнаградена.
Уви, Морис се лъжеше. На другия ден, 2 юни, страшния ден, в който бяха паднали жирондистите, той почти изгони от дома си Лорен. Лорен искаше да го насили да идат заедно в конвента. Нашият приятел заряза всичко и отиде да види жената, която обичаше.
Женевиев беше в малкия салон. Показа се безкрайно любезна към Морис, но този път до нея седеше млада камериерка с трикольорна кокарда, бродираше кърпи и имаше вид на човек, който никога няма да напусне мястото си.
Морис свъси вежди отново. Женевиев забеляза това и като че ли стана още по-любезна. Но сърдечността й не стигна дотам, че да отпъди камериерката. Морис продължи да се ядосва и си отиде час по-рано, отколкото и той, и домакинята му бяха свикнали.
Цялата тази дистанция, която съществуваше между двамата, може би беше чиста случайност. Морис реши да изчака. Впрочем тази вечер бе страшна, толкова страшна, че Морис, който от известно време въобще не се интересуваше от политическия живот, бе изцяло погълнат от него. Любовта му беше толкова силна, че за да я забрави дори за момент, трябваше да се случи нещо изключително важно. И то се бе случило. Това бе падането на една партия, която беше на власт във Франция цели десет месеца.