Дългът към удоволствието

— Добро куче, добро куче.

Това свърши работа. Звярът се изправи в пълния си баскервилски ръст и се приближи към мен, като опашката му рунтаво пляскаше над паважа, а зад него се влачеше въжето, което го свързваше с желязна скоба на стената. Новият ми познайник подуши и облиза лявата ми ръка, докато стисках здраво под дясната мишница пакет с размерите на кутия за обувки — всъщност при струпването на куче, „страдащ от безсъние субект“ и електронно устройство за следене между чуждестранните коли беше станало доста тясно. След няколко секунди междувидово побратимяване се заизмъквах покрай новия си приятел с едно прощално „Легни, момче!“, а той се обърна и ме последва със странно човешка смесица от любопитство и жалка преданост. Приплъзнах се пъргаво с гръб към подобен на играчка, но скоростен фиат под наем с ляво кормило. Без да използвам тънкото си фенерче, опипом открих мястото, което препоръчваха наизустените инструкции, махнах пластмасовото капаче на автоматично активиращия се и много мощен електронен компас на дъното на учудващо малкото устройство — да кажем, колкото две кутии кибрит една върху друга, — закрепяйки го от вътрешната страна на калника, където едва ли би било открито при случайна проверка (За какво? За бомби ли?) и където нямаше причини да бърникат несръчните ръце на някой механик.

Щом се върнах в стаята си (шумното скимтене за сбогом от страна на Режин, както според сребърната плочка на каишката се казваше моята кучешка съконспираторка, ме накара да изживея mauvais quart de minute11 на края на експедицията), извърших действието, което повтарях сега, застанал на паркинга на „Хана на Пантагрюел“. От прибрания в багажника на пежото куфар извадих метална кутия — неподозирано тежка, сякаш чарковете в нея бяха от олово или от злато, голяма почти колкото луксозния тритомник на „В търсене на изгубеното време“ на Марсел Пруст, издаден навремето. От горната част на кутията излизаше антена, която трябваше да се издърпа за удобния гумен помпон на върха и да се изпъне до цялата си дължина, тоест около осем инча. (Веднъж видях как Бартоломю отврати пълна със слушатели стая, запитвайки: „Каква е разликата между шест инча и девет инча?“ После си отговори: „Много шум за нищо“ и „Сън в лятна нощ“.) На предния ръб на кутията, до антената, имаше ключ, монтиран в предпазна ниша, предназначена да предотвратява неволно задействане — един от онези загадъчни ключове с чертичка от едната страна и кръгче от другата, напълно произволни йероглифи, които неизменно те оставят да се чудиш дали устройството е включено, или не. Горната част на кутията беше овален тъмнозелен ламиниран пластмасов екран, върху който беше начертана бяла скала. Повърхността вече беше зацапана с малки драскотини и петънца. Когато го включих, устройството започна да издава доволно скимтене („самотества се“, беше казал услужливият продавач в отговор на немия ми въпрос), преди да изпрати светлозелена точица приблизително в средата на скалата.