Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Ти си знаела, през цялото време си знаела… — но хватката за гърлото не му даде възможност да вложи целия смисъл в изречението. Някъде отдалеко, той чу как Джоан заприказва — с равен, разумен глас, рецитирайки онова, което вече предварително бяха подготвили. Това било раздяла само за през лятото, нещо като експеримент. И тя и татко били единодушни, че това щяло да се отрази добре и на двамата. Нуждаели се от място и време, за да размислят. И двамата много се харесвали един друг, но, някак, не успявали да бъдат достатъчно щастливи заедно.
Имитирайки фактологичния тон на майка си, но с присъщата за нея младежка откровеност, Джудит заяви със студен глас:
— Според мен това е глупаво. Вие двамата или трябва да живеете заедно, или да се разведете.
Като вълна, достигнала до своя връх и разбила се на пяна, плачът на Ричард изведнъж стана буен и несдържан. Но той бе заглушен от възбудата на Джон, който — наблюдавал досега достатъчно и търпеливо — неочаквано се развика. Може би премълчаната досега от сестра му тайна отприщи бента на неговата ярост.
— А ти защо не ни каза? — попита той с креслив, груб глас, несвойствен за него. — Трябваше да ни кажете, че не се разбирате.
Ричард се напрегна да каже някаква дума с разтреперания си сълзлив глас:
— Ние се разбираме, в това е проблемът. Просто не знаем със сигурност… — „дали все още се обичаме“, бе останалата част от изречението, но той не можа да стигне до края му.
Джоан го довърши по свой начин:
— Но със сигурност знаем, че винаги сме обичали децата си.
Това не накара Джон да се успокои.
— Какво ви пука за нас? — избоботи той. — Ние сме едни дребни, незначителни неща от живота ви и това е всичко. — Смехът на сестра му накара и него да се разсмее — цинично и с театрално преиграване. — Ха, ха, ха. — Ричард и Джоан разбраха едновременно, че момчето се бе напило с шампанското на Джудит. Чувствайки се задължен да бъде център на вниманието, Джон измъкна една цигара от пакета на Джудит, пъхна я в устата си, остави я да увисне от долната му устна и ги погледна с присвити като гангстер очи.
— Вие не сте дребни и незначителни неща от живота ни — извика му Ричард. — Вие сте най-главното. Само че вече сте пораснали или почти сте.
Момчето запали няколко кибритени клечки едновременно. Вместо да ги поднесе към цигарата си (макар че никой никога досега не го бе виждал да пуши — представянето му в добра светлина за него бе начинът да се откроява от останалите), той ги поднесе към лицето на майка си, приближавайки ги все повече и повече, за да може тя да ги духне. После, неочаквано, запали целия кибрит. Чу се съскане и в ръката му пламна ярък факел, поднесен пред лицето на майка му. Виждащ размазано през сълзи, Ричард бе заслепен от ярката светлина, и не можа да разбере как бе изгасен пламъкът.
— Престани с твоите демонстрации — чу само да казва Джоан и в отговор видя как Джон счупи цигарата на две, напъха половинките в устата си, сдъвка ги и изплези език към сестра си, за да й покаже остатъците.
Джоан му заприказва с мотивиран глас, бълвайки безкраен поток от безсмислици:
— Коментирали сме го с баща ти години наред… нашите деца трябва да ни помогнат… и двамата, и татко, и аз, искаме да… — Докато слушаше, момчето съсредоточено трупаше резени от салатата върху една хартиена салфетка, след което я смачка на топка и я мушна в устата си, оглеждайки се наоколо за очаквания смях. Смях нямаше. Единствено Джудит каза:
— Дръж се като зрял човек — и изпусна облак дим.
Ричард стана от задушаващата атмосфера около масата и изведе момчето навън. Макар къщата да бе потънала в здрач, наоколо все още се рееше светлина с приятната мекост на лятна привечер. Смеейки се и двамата, под негово наблюдение момчето изплю в тревата хартиената топка със салата и сдъвканата цигара. Той го хвана за ръка. Неговата собствена бе квадратна и груба, но в нежността й се долавяше онова, човешкото. Двамата се затичаха нагоре към полето, покрай тенис корта. Грубите следи, оставени от веригите на булдозера, бяха осеяни с избуяли навред маргаритки. До корта и широката поляна пред тях, където играеха семеен бейзбол, имаше малко зелено възвишение, осветено от мекото сияние на отиващия си ден. Нежната светлина бе окъпала с последните слънчеви лъчи всяка тревичка и камъче, ясно очертани като цветна илюстрация върху пергамент.
— Съжалявам, толкова много съжалявам — изхлипа Ричард. — Ти беше единственият, който се опита да ми помогне в работата около това място.
Подсмърчайки, чувстващ се в безопасност сред своите сълзи и шампанското, Джон обясни: