Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Тя взе ръката на Лиарин и я потупа приятелски.
— Щом дамите ви видят в моите тоалети, ще щурмуват магазина ми, за да ги облека също като вас. Не че не мога да правя чудеса, мисис Уингейт, но дори и аз не съм в състояние да накарам някого да изглежда като вас. Вие сте толкова очарователна, че предчувствам големи неприятности.
Лиарин се засмя на необикновения комплимент и рече:
— Значи ли това, че отказвате да ми пробвате?
Мис Гъртруд се изпъна рязко и се втренчи в Лиарин с престорен ужас.
— Какво?! Та да ви облича някой друг? Мила моя, това е смешно! Никой, освен мен не може да се справи. — Устата й се изви в крива усмивка. — Естествено, че ще се юрнат към магазина ми и ще се пукнат от завист, но не берете грижа, аз ще се оправя с тях.
Да, наистина щяха да се пукнат от завист, мис Гъртруд не се съмняваше в това. От доста време се носеха слухове за хубавия Аштън Уингейт и младите красавици, които се надпреварваха за благосклонността му. Най-упорита между тях беше Марелда Рус. При честите си посетения в магазина на мис Гъртруд, тя не преставаше да се хвали колко я обожавал Уингейт. Прибързаната му сватба я беше смутила малко, но тя бързо й намери обяснение: Аштън е бил принуден да се ожени от някой разгневен баща. На въпроса, кой би могъл да упражни натиск върху мистър Уингейт, Марелда Рус отговори само с повдигане на рамене. О, Аштън е обезчестил в пияно състояние някоя жена и после е бил принуден, все така пиян, да поправи стореното. Мис Гъртруд реши, че ако това е вярно, Уингейт е имал невероятен късмет да открие слепешката това съкровище с несравнима красота.
Модистката ги поведе към задната част на магазина. Лиарин се повдигна на пръсти и прошепна на Аштън:
— Мисля, че мис Гъртруд повтаря пред всичките си клиентки един и същ комплимент.
Аштън се усмихна и притисна талията й.
— Мис Гъртруд е известна с това, че понякога може да бъде пряма до грубост, а и не виждам защо ще те ласкае напразно. Ако още не знаеш, ти наистина си много приятна гледка.
Не му беше убягнало, че и други мъже гледаха жена му с нескрито възхищение. Така стана и в близкия ресторант, където се отбиха да обядват. Беше вече късно и неколцината посетители се губеха из салона за хранене, Аштън срещна приятели, които искаха непременно да бъдат представени на Лиарин, а след това го потупваха по рамото и му пожелаваха всичко хубаво. Непознатите я зяпаха съвсем открито. Аштън срещаше погледите им с предизвикателно вдигнати вежди, докато те не се откажеха. Той заведе младата си жена до една маса в дъното на залата, където можеше спокойно да се наслаждава на това, което не искаше да дели с други. Но дори и тук забеляза, че собственикът на ресторанта, един слаб кокалест мъж, я гледа с натрапчиво любопитство.
— Извинете, мадам, но правилно ли чух, че мистър Уингейт ви представи току-що като своя жена?
Лиарин кимна колебливо.
— Да.
Собственикът се почеса по главата, явно объркан.
— Тогава трябва да съм се заблудил. Мислех, че може би сте дамата, която мистър Синклер търси.
— Мистър Синклер? — попита Лиарин.
— Да, милостива госпожо, мистър Синклер каза, че жена му била отвлечена и доведена тук от похитителя си, но щом сте съпруга на мистър Уингейт, явно не бихте могли да бъдете и другата, нали така?
— Не познавам никакъв мистър Синклер — промълви тихо Лиарин, но видимо се разстрои. — Защо помислихте, че може да съм жената, която търси?
— О, тя беше веднъж тук и аз я видях, макар, за съжаление, твърде отдалеч. Тя беше изключително красива жена, също като вас. Отначало мислех, че мъжът, който я придружаваше, е кочияшът й, защото караше конете, но след това взе стая непосредствено до нейната. Те почти не излизаха. Дамата, изглежда, страшно се вълнуваше от нещо, но така и не ми се удаде да говоря с нея или да я видя отблизо. Каквото и да е имало, тая работа не беше много чиста, защото и двамата се държаха доста нервно. Онзи не беше нищо особено. Мистър Синклер е много по-представителен. Както и да е, когато се появи тук, другият мъж изчезна и взе жената със себе си, така поне мисля. Мистър Синклер ги търсеше известно време, но след това се отказа, натовари куфарите на жена си в каретата, нае един човек да я кара и си замина обратно. Оттогава е идвал още един-два пъти, но не е тукашен, пък и не приказва много.
— Кога се случи всичко това? — попита Аштън.
Собственикът потри небръснатата си брадичка и се замисли за момент.
— Ако не се лъжа, малко преди да изгори лудницата. — Той премисли още веднъж и кимна решително. — Да, горе-долу тогава.