С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Не искам да се караме — казах и стиснах зъби, за да не закрещя, но се провалих. Спрях, зареях поглед през прозореца, за да се успокоя, въпреки това, когато отново заговорих, гласът ми беше зъл. — Просто искам нещата да са като миналото лято.
— И как беше миналото лято?
Не исках да отговарям. Не исках да й казвам, че вече не се чувствам специален за нея. Все едно да молиш някого да те обича. Никога не ставаше. Затова затанцувах около темата.
— Миналото лято като че ли прекарвахме повече време заедно.
— Не е вярно — извика тя. — Не помниш ли, че по цял ден бях на строежа?
Беше права, разбира се. Поне отчасти. Опитах отново.
— Не казвам, че е така, но сякаш имахме повече време един за друг.
— Ето какво те тревожи! Че съм заета. Че си имам свой живот. Какво искаш да направя? Да избягам от лекции? Да излъжа, че съм болна, за да не преподавам? Да зарежа курсовата си работа?
— Не…
— Тогава какво искаш?
— Не знам.
— Ти ме унизи пред приятелите ми.
— Не съм те унижавал — викнах и аз.
— Така ли? Защо тогава днес Триша ме дръпна настрани и ми каза, че двамата с теб сме много различни и заслужавам нещо по-добро?
Това ме обиди, но предположих, че не го направи нарочно. В гнева си човек казва какви ли не неща, знаех го от личен опит.
— Просто снощи исках да сме само двамата. Ето това се опитвам да кажа.
Думите ми не произведоха нужния ефект.
— Тогава защо просто не ми го каза? — нахвърли се отново върху мен Савана. — Защо не спомена нещо от рода на: „Дали не е по-добре тази вечер да правим нещо друго? Не ми се излиза с приятелите ти?“ Това щеше да е достатъчно. Аз не мога да чета мисли, Джон.
Отворих уста, но спрях. Обърнах се, отидох в другия край на стаята и се загледах през прозореца, не толкова ядосан, колкото… разстроен. Мисълта, че я губя, прободе сърцето ми. И не знаех дали е защото направих толкова много глупости, или защото не се стараех достатъчно, за да я задържа. Но разбирах добре какво става между нас.
Но не ми се спореше повече. Никога не съм бил силен в думите. Това, което исках с цялото си сърце, беше тя да прекоси стаята, да сложи ръце около врата ми и да ми каже, че ме разбира и няма за какво да се безпокоя.
Но нищо подобно не се случи. Изведнъж се почувствах много самотен. Заговорих, както си бях загледан навън:
— Права си. Трябваше да ти кажа. Съжалявам. Съжалявам и за поведението си миналата вечер и съжалявам, че днес закъсня. Просто наистина исках да прекарам повече време с теб през тези две седмици.
— Искаш да кажеш, че аз не искам същото, така ли?
Обърнах се към нея и казах тихо:
— Ако трябва да съм честен, наистина не съм сигурен, че го искаш.
И излязох от квартирата.
Останах навън до полунощ.
Не знаех къде да отида, не знаех дори защо излязох. Просто исках да бъда сам. Тръгнах към студентското градче. Жегата беше нетърпима и трябваше да се придвижвам на прибежки от една сянка към друга. Не си направих труда да погледна дали ме следва. Знаех, че няма да го направи.
По някое време влязох в едно студентско кафене и си купих ледена минерална вода, но въпреки че беше сравнително празно и имаше климатик, не останах вътре. Имах нужда да се изпотя, за да прочистя съзнанието си от гнева и лошите мисли.
Едно беше сигурно: Савана се върна, готова за скандал. Отговорите й идваха прекалено бързо и като че ли бяха предварително репетирани, сякаш цял ден бе подклаждала собствения си гняв.
Знаеше точно как ще реагирам и беше добре подготвена. Може би си го заслужавах, предвид поведението ми миналата вечер, но това, че въобще не помисли за собствената си вина, нито за моите чувства, не ми даваше мира.
Слънцето падна ниско над хоризонта и сенките се удължиха, но аз все още не се чувствах готов да се прибера. Купих си две парчета пица от едно от онези павилиончета, които оцеляваха само благодарение на студентите, излапах ги и продължих още малко разходката си. Към девет часа бурята от емоции в душата ми започна да утихва и аз поех обратно към квартирата. Колата на Савана беше на мястото си. Светеше единствено в спалнята, останалата част от апартамента тънеше в мрак.
Помислих си, че може да е заключила, но отворих без проблеми. Вратата на спалнята беше открехната и светлината се процеждаше и коридора. Зачудих се дали да отида при нея, или да остана в хола. Не исках да виждам отново гнева в очите й, но поех дълбоко въздух и надникнах през отворената врата. Тя седеше на леглото и четеше някакво списание. Огромната тениска, поне два размера по-голяма от нейния, стигаше почти до коленете й. Вдигна поглед към мен и аз й предложих усмивка за помирение.