Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
Тя отдавна бе напуснала управлението и бавно крачеше по шумната улица, без да забелязва нито хората, нито колите. Изведнъж наблизо изскърцаха спирачки и в следващия момент видя Александър, който бързо слезе от мощна черна тойота и се насочи към нея толкова радостен от внезапната среща, че дори забрави да я поздрави.
— Магдалена! Точно си мислех за тебе! Качвай се по-бързо, че тук не мога да спирам! — и той отвори предната врата и леко я побутна към седалката.
— Защо винаги ме буташ нанякъде?! — възмути се тя, но му се подчини. През главата й за частици от секундата минаха предупрежденията на капитана, нейното решение да се добере до истината и мисълта, че евентуалният убиец не би я отвлякъл и нападнал в момент, когато полицията разполага със заподозрян. Стига, разбира се, да не е напълно превъртял…
— Извинявай, ако съм бил груб — усмихна се той, докато подкарваше колата. — Обещавам да се поправя! Тържествено ти давам дума, че повече няма да те бутам!
— И няма да се отнасяш с мен като с малко дете?
— Така ли съм се държал? А как трябваше да постъпя, като те гледах колко неразумно показваше на всички, че знаеш нещо?
— Не мислиш ли, че си е моя лична работа с кого и как ще разговарям? А ти нямаш право да ме дърпаш!
— Обещавам! — засмя се Александър. — Няма нито да те дърпам, нито да те контролирам. Знам, че си свободолюбива!
— Успокои ме донякъде! Още нещо да ми обещаеш? Например, че няма да ме нападаш и да ме душиш? — тя сама не разбра как й се изплъзнаха тези думи от устата. Идеше й да си прехапе езика. Май Александър беше прав и тя понякога говореше преди да помисли.
— Още ли не ми вярваш? — той замълча за малко, а пръстите му стиснаха здраво волана. После продължи с променен глас. — Чуй ме, Магдалена! Бих искал да те пазя от всички и всичко! Ако можех, бих те носил на ръце…
— Аз и сама мога да се пазя… — Магдалена се смути, чувстваше се неловко от онова, което той каза, а и не знаеше как да приеме това признание. Загледа се в ръцете му. Бяха големи, силни, но с фини пръсти. Като на пианист. — Сериозно ти говоря! И не искам никой да ме носи! Мога и сама да си ходя.
— И аз говоря сериозно. Ето, спирам, за да ме видиш по-добре. — Александър отби колата от движението и се обърна към нея. Хвана по своя си начин двете й ръце и я погледна в очите. — Магдалена, мило мое момиче, наистина вярвам, че нещата скоро ще се изяснят. И това недоверие, което изпитваш към мен, ще се разсее. Може би трябва да ме опознаеш по-добре, за да ми повярваш…
— Нали сам каза, че постъпвам неразумно! Какво по-неразумно от това, да се кача в колата ти? Да те опознавам? Знаеш ли, сигурно ще те заболи от това, което ще кажа… Но обстоятелствата ме карат да се съмнявам в най-близките си приятели. Не знам всъщност защо ти го казвам…
— Аз знам. Разумът ти се съмнява, но не и сърцето.
— Моля ти се! Спести ми тези приказки! Спести ми признания, поучения и опека! — избухна тя, всъщност искаше да каже нещо съвсем друго. Искаше всичко вече да е приключило и да слуша гласа му, без да преценява всяка негова дума. Искаше наистина да има някой до нея… Само ако можеше това да бъде той…
— Не, нищо няма да ти спестя! Знам какво изпитваш. И знам, че съм отговорен за тебе.
— Отговорен? Пред кого? Никой не те е молил! — тя все повече се ужасяваше от себе си. Какво правеше?! Говореше точно обратното на това, което искаше да каже. Очите му сякаш гледаха вътре в нея и Магдалена имаше чувството, че вижда и чува мислите й.
— Пред себе си съм отговорен. Мило момиче, разбирам цялата ти болка. Довери ми се! Виждам колко си изнервена и това, което искам, е поне малко да те накарам да се успокоиш и разсееш. — Александър с леко движение отметна кичур коса от челото й. Пръстите му нежно я погалиха. Тя пожела този миг да е вечен и се изплаши от себе си.
— Можеш ли да ме закараш до болницата?
— Както кажеш.
Той запали колата и потегли. Магдалена искаше час по-скоро да остане сама и да осъзнае това, което почувства. Не трябваше да прибързва с реакциите си. Всеки погрешен ход би бил фатален. Ако е виновен, тя ще трябва много хитро да изгради стратегията си и да не се поддава на чувства. Ако е невинен, може да го загуби завинаги с това си държане… Какво да прави?! Ако можеше да пита Мария!