Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
— Както ти казах. Мама ме събуди и не видях какво стана после.
— Жалко! Ако беше продължила да сънуваш, сигурно щеше да видиш как се разправям и с другия ми конкурент и те спасявам!
Магдалена горчиво се засмя. Не й беше хрумвало да тълкува така съня си. Може би имаше нещо вярно… Юли отново посегна към ръката й, погледна я право в очите и задържа погледа й с някаква хипнотизираща сила, която се излъчваше от него.
— Магдалена, не може да не си разбрала колко те харесвам. Магдалена… Любов моя, не мога да не мисля за теб… Не може да не го усещаш… Нашата разходка в парка… Помниш ли „Песен на песните“: „…ако намерите моя възлюбен, кажете му, че съм ранена от любов“! Помниш ли?
— Помня — прошепна Магдалена, гласът му я омагьосваше.
— Мила моя, ранен съм от любов… Твоите очи, твоят глас… Каквото и да правя, те виждам, сънувам те с отворени очи…
— Юли, моля те, недей…
— Любов моя единствена, не казвай не… — той потърси с устни нейните, целувката му бе лека, повече приличаше на милувка. — Мирисът на кожата ти ме опиянява. Бих могъл да те изпия като вино… — прошепна той на ухото й. — Била ли си пияна от желание? Усещаш ли моето?
— Юли, не съм готова… не знам…почакай…
— Ще чакам, само не казвай не… Животът е толкова кратък, любов моя… времето изтича, а ние го пилеем!…
— Юли, моля те, не бързай…
— Добре, мила моя, ще направя всичко така, както пожелаеш. Но без теб няма да съм жив!…
— Не говори така, моля те! Плашиш ме…
— Не се плаши, мила моя. Не и от мене. Бих извадил и бих ти подарил сърцето си, ако можех. Дали разбираш колко те обичам?
— Да, Юли. Вярвам ти…
— Любов моя, кажи… Поне малко харесваш ли ме?
— Харесвам те много, но… Юли, това още не значи… Исках да кажа… Не знам, Юли, всичко е толкова объркано…
— Всичко е толкова просто, мила моя. Аз съм твой. Когато решиш, че си готова, ще се постарая да те направя най-щастливата…
— Бих искала да е така, но после, малко по-нататък… Извинявай, но наистина не се чувствам добре… Би ли ми извикал такси? Искам да се върна в болницата…
— Защо ти е такси? Аз ще те закарам… Какво ти е? Лошо ли ти е? — загрижено я погледна той. — Толкова си бледа!
— Не, ще ми мине. Обещах на майка ми да мина да я взема.
Нищо подобно не бе обещавала, но почувства, че трябва да се върне там. Непременно трябва да види Мария и да се посъветва с нея. Чувстваше, че ще си изгуби разсъдъка, ако не сподели с някого огромния смут в душата си. Имаше усещането, че само сестра й по някакъв начин може да й помогне.
Юли плати и я поведе към колата. Когато седнаха в сребристия джип, той посегна да запали мотора, но се спря. Обърна се към нея и се усмихна.
— Магдалена, надявам се, не мислиш, че съм някой разнежен мухльо? Не ми е в характера да говоря така… Но това не значи, че не го мисля. Пак бих ти казал същото! И още много повече… И много повече мога да направя за тебе…
— Не знам, Юли… Не се обиждай, разбери ме, наистина ми трябва време…
— Бих искал да ти кажа още много неща… Бих искал да бъда с теб и ти обещавам, че ще забравим времето. Помниш ли? Говорехме за мига… Бих могъл да ти подаря такъв миг. Бих искал да ми позволиш това…
Юли я привлече и я целуна. Магдалена усети отново, че потъва. Затвори очи и престана да мисли. Времето спря.
По пътя тя мълчеше. Юли караше също без да говори.
Май й ставаше навик да пътува с мъж, който й признава чувствата си, а тя не знае как да отговори. Вътре в нея бушуваше пожар. Нямаше опит в контактите си със зрели мъже, досега всичките й увлечения бяха с връстници или малко по-големи младежи, но до един близки й по манталитет и възгледи. А тези… Какво им ставаше на тези мъже? Двамата, които трябваше да подозира, бяха готови да й поднесат света на тепсия! Един след друг! Да не се бяха наговорили случайно?! Трябва да се вземе в ръце и да върне здравия си разум. Безумие е да се влюбва в двама едновременно. Още по-голямо безумие е това, че единият може да е убиец. Умът й не побираше как един от тях може да се окаже изверг. Онзи изверг, когото тя пред леглото на сестра си се закле да унищожи… Дано да е някой трети… Трябва да е някой трети!
Розичката, която някой бе донесъл, вече не бе така свежа, скоро щеше да клюмне. Магдалена не обичаше срязаните цветя, не понасяше вида им, когато започват да увяхват. Навяваха й мисли за преходност и смърт. Тя изля в мивката водата от пригодената за ваза бутилка, но реши да не оставя увяхващото цвете. Нямаше предразсъдъци, нито суеверия, обаче сега нещо я подтикна да постъпи така. Не искаше в стаята на Мария да има нещо, което да навява усещане за тлен. Излезе в коридора и се запъти към кофите за боклук в тоалетните. Насреща й се зададе миловидната сестричка, обслужваща отделението.