Алексис Зорбас

Ако от това, което пиша, счетеш, че възрастта ми е вече старческа, пиши ми и ми го кажи. Обикалям из магазините на Кастро, за да купя стоманено въже за нашата линия, и се смея. «Защо се смееш, кумец?» — питат ме хората. Но как да им обясня? Смея се, защото, неочаквано, тъкмо когато посягам с ръка, за да видя дали въжето е добро, сещам се какво нещо е човекът и защо е дошъл на този свят, и за какво служи… Аз мисля — за нищо. Все това е — и да имам, и да нямам жена, и да съм честен, и да не съм честен, и да съм бей, и да съм хамалин; само ако съм жив или ако съм умрял, е по-друго. Ако ме вземе дяволът или господ (какво да ти кажа, началство, струва ми се, че е все същото!), ще пукна, ще се превърна във вонящ труп, ще усмърдя света и светът ще се види принуден да ме закопае, за да не се задуши.

И като стана дума сега, ще те попитам, началство, за едно нещо, от което ме е страх — от нищо друго не ме е страх! — и което не ми дава покой ни денем, ни нощем: страх ме е, началство, от старостта, проклета да е! Смъртта не е нищо, едно пъффф! — и свещта угасва. Ала старостта е голям срам.

Считам за много голям срам да призная, че съм стар, и правя всичко възможно никой да не разбере, че съм остарял; скачам, играя хоро, заболяват ме бъбреците, но пак играя; пия, главата ми почва да се върти, всичко ми се върти, ала аз се държа, уж ми няма нищо! Изпотявам се, хвърлям се в морето, настивам, иде ми да се изкашля — гух, гух! — та да ми олекне, но ме е срам, началство, преглъщам кашлицата, насила — и затова чул ли си ме някога да се изкашля? Никога! И не, да речем, само когато има хора наоколо, ами дори и когато съм сам. Срам ме е от Зорбас, началство, какво да ти кажа! Срам ме е от него!

Веднъж се запознах в Света гора — и там съм ходил, ама по-добре краката да си бях счупил! — с един калугер, отец Лаврентий от Хиос. Този пръч вярваше, че в него се е вселил някакъв дявол и дори му беше дал и име; наричаше го Ходжа. «Ходжата иска да яде месо на велики петък» — ръмжеше горкият Лаврентий и удряше главата си о прага на църквата. «Ходжата иска да спи с жена. Ходжата иска да утрепе игумена. Ходжата, Ходжата, не аз!» И току удряше чело о камъка.

И аз също, началство, имам вътре в себе си един дявол и съм го нарекъл Зорбас. Вътрешният Зорбас не ще да остарее, не, не ще, не, не е остарял, хала е той, има гарвановочерна коса, трийсет и два (цифром 32) зъба и е затъкнал карамфил над ухото. Ала външният Зорбас е свършил курса, горкият, косите му побеляха, сбръчка се, смачка се, падат му зъбите, а ушищата му обраснаха с бели старчески магарешки косми.

Какво да правя, началство? Докога ще се борят двамата Зорбасовци? Кой ще победи накрая? Ако пукна скоро — добре, не се тревожа; но ако живея още дълго — загубен съм; загубен съм, началство, ще дойде време, когато ще стана за резил! Ще загубя свободата си, снаха ми и дъщеря ми ще ми заповядат да бавя някое хлапе, някое чудовище, детето им, да не се опари, да не падне, да не се изцапа; и ако пък се изцапа, да седна, аз — пфу! — и да го почистя!