Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
С изключение на Хан, айилците ги пренебрегнаха до един. Хан, белокос и с лице като намачкана ощавена кожа, ги изгледа убийствено. Бе доста сприхав; ако се сбиеха, това, че повечето тайренци бяха високи колкото него, едва ли щеше да им помогне особено. За айилец той беше нисък — което означаваше над средния ръст при влагоземците — и почти толкова докачлив, колкото Инайла. И, разбира се, като всеки айилец презираше „дървоубийците“ — едно от наименованията им за кайриенците — повече от всички други влагоземци. Другото име за тях беше „клетвопрестъпници“.
— Да видим сега иллианците — каза твърдо Ранд и затисна картата с Драконовия скиптър и една позлатена мастилница. Нямаше нужда тези мъже да започнат да се избиват. Не мислеше, че ще го направят — поне не в негово присъствие. В сказанията съюзниците обикновено си вярваха и дори се обикваха, но той се съмняваше, че тези мъже ще стигнат някога до това.
Хълмистите равнини на Маредон навлизаха малко в територията на Иллиан, отстъпвайки пред гористи хълмове недалече от Манедерендрелле и разклоняващата се от нея река Шал. Пет нанесени с мастило кръста на отстояние десетина мили един от друг бележеха източния край на тези хълмове. Хълмовете Дойрлон.
Ранд опря показалеца си в средния кръст.
— Сигурни ли сте, че Самаил не е вдигнал още станове? — Леката гримаса на лицето на Вейрамон го накара да повиши тон раздразнено. — Лорд Бренд, ако предпочитате тогава, или Съвета на Деветимата, или Матин Степанеос ден Балгар, ако искате самия крал. Все още ли са толкова?
— Нашите съгледвачи го потвърждават — отвърна спокойно Джеран. Тънък като острие на меч и със светлокафява коса, вече доста прошарена със сиво, сега той винаги беше спокоен, след като четиристотингодишната кръвна вражда между Шаарад и Гошиен Айил беше прекратена с идването на Ранд. — Совин Най и Дуаде Махди-ин ги следят отблизо. — Той кимна, доволен, както и Деарик. Джеран бе служил като Совин Най, Ръка-нож, преди да стане вожд на клан, а Деарик — като Дуаде Махди-ин, Водотърсач. — Научаваме за всяка промяна за пет дни от бегачите.
— Моите съгледвачи са убедени, че е така — заяви Вейрамон, все едно че Джеран не беше проговарял. — Изпращам нов отряд всяка седмица. Един месец отнема, докато отидат и се върнат, но ви уверявам, че съм в течение на позициите им, доколкото позволява разстоянието.
Лицата на айилците бяха като изсечени от канара.
Ранд пренебрегна поредното им надиграване. Беше се опитвал да затъква зевовете между тайренци, кайриенци и айилци, но те винаги пак се отваряха, още щом им обърнеше гръб. Безсмислено беше да се опитва пак.
Колкото до лагерите… Той сам знаеше, че все още са пет — беше ги посещавал, така да се каже. Съществуваше едно… място… в което знаеше как да влезе, някакво странно, необитавано отражение на реалния свят и той беше преброждал тамошните хълмове. Знаеше отговорите на почти всеки въпрос, който смяташе да им зададе, но жонглираше с най-различни планове като веселчун, жонглиращ със запалени факли.
— И Самаил продължава да изпраща в тях още хора? — Този път натърти на името. Физиономиите на айилците не се промениха — щом Отстъпниците бяха на свобода, значи бяха на свобода; светът трябваше да се приеме какъвто е, а не какъвто ти се иска да е — но другите отново го стрелнаха с тревожните си погледи. Трябваше да свикнат рано или късно. Рано или късно трябваше да го повярват.
— Всеки мъж в Иллиан, годен да носи копие, без да се спъва в него, поне така изглежда — каза навъсен Толмеран. Като всеки тайренец, и той гореше от нетърпение да се сражава с иллианците — двата народа се мразеха още от времето след откъсването си от империята на Артур Ястребовото крило, — но за разлика от повечето върховни лордове, не беше толкова уверен, че всяка битка може да се спечели само с една добра атака. — Всеки завърнал се отряд съгледвачи докладва, че лагерите се разрастват и са все по-добре укрепени.
— Трябва да тръгнем веднага, милорд Дракон — каза надуто Вейрамон. — Светлината да ми изгори душата дано, ако не мога да спипам иллианците по гащи. Сами са се вързали. Ами че те изобщо нямат конница! До един ще ги смажа и пътят към столицата ще е открит. — В Иллиан, както в Тийр и в Кайриен, „столицата“ беше градът, дал името на държавата. — Очите да ми изгори дано, ако не сложа знамето ви над Иллиан само за месец, милорд Дракон. Два, най-много. — Хвърли поглед към кайриенците и добави, сякаш някой теглеше думите му с ченгел. — Двамата със Семарадрид ще го направим. — Семарадрид кимна леко. Много леко.