Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Следвайки дословно извадката на Андрей Попов, въпреки неговата откъслечност и неподреденост, изследвачът чете следните йерархично подредени владетелски имена: Скит, Зордан, Словен, Рус и Асан.
Сведенията за легендарните князе (наречени по същия начин както и в Именника) се намират в Хронографа на архиепископ Пахомий. Освен връзките със Скит, Хронографът на архиепископ Пахомий споменава и за някаква грамота, връчена от Александър Македонски (?), а също така и легендата за князете Халох и Лахерн. Андрей Попов обаче не съобщава нищо повече за тази легенда, нито разяснява смисъла на грамотата от Александър Македонски. Обвързването на античната и елинистическата история на степите с епохата на Ранното средновековие и славянското разселване е ценна податка в Хронографите или поне от предадено от Попов в тях. Именникът на българските князе както се вижда от специалните послания в него, като остригването например, също припомня, но под различен ъгъл за старинните събития от епохата преди Христа.
В списъците на Хронографите от трета редакция към година 1679, събрани и отбелязани у Андрей Попов е прибавена една „баснословна“ част. Нейното заглавие гласи: „О истории еже о начале Русския земли и о создании Новаграда и откуду влечашеся род Словенских князей, а во иных Гранографах сия повесть не обретается.“ Отново читателят се натъква на опит да бъде намерена историческа връзка между старинната история на степите и ранната славянска история. Забележката, че в други Хронографи тази повест не може да бъде открита е важна, защото тя свидетелства за разпръснатия тип история, изглежда присъщ на авторите на Хронографите. Именно това сведение оправдава подхода една повест или владетелски списък от един Хронограф да бъде обяснявана или разработвана с историческите данни от друг Хронограф. Впрочем незаписаната на друго място повест се намира в един Цветник от 1665 г. и в Новгородския списък на Степенната книга. Присъствието на старинни предания в Новгородската степенна книга косвено свързва българската история (чрез Гостун, който е Гостомысл) с античното минало. Защото целта на различните повести, събрани в Хронографите не е само да разкаже цялото минало от игла до конец, но и да обясни или да потвърди съществуващи други писмени или устни предания.
Съобщавайки за Скитските царе, Словене, Рус, Волхви, Асан и „т.н.“ (?) Попов кратко забелязва, че те са направени по подобие на полските хроники за „първобитния“ произход на русите от славяните. Нищо повече. Очевидно е, че произхода на русите е свързан с преданието за връзката на славяните със скитските князе. Следователно и българите имат място в общата праистория на степните народи. Изписвайки две букви с точки — „т.н.“ — на дело се заличават сведенията, които извън тези Хронографи не могат да бъдат намерени.
Скит е поставен в началото, заедно с Аоет. Първият син, който наследява тези историко-географски прародители е Словен. След него стои Рус, последван от Болгар, Коман и най-накрая се чете името Истер. От това подреждане не се разбира дали родословното дърво следва автентичното подреждане на документа или Попов си е позволил да размести владетелски имена — символи в генеалогията.
Легендарната генеалогия в Хронографите изглежда по този начин:
Скит — Аоет
Словен Рус Болгар Коман Истер
Много важни и достатъчно любопитни за историка остават и следващите пояснителни сведения за родословията на наследниците на Скит и Аоет. Жената на Словен е Шелон, а синовете му са Волхов и Волковец. На Волковец сина се казва Желотуг.
Що се отнася до Рус, то неговата жена се казва Поруся, а дъщеря му — което е много интересно — се казва Полиста.
Болгар не е разгледан от Попов (!), макар данните за българите да изобилстват в Хронографите. Премълчаването на известията е притеснително за изследователите и не позволява Именника да бъде разгърнат като историческо сведение, нито да бъде пояснен от легендарните генеалогии. Близоста на българите до русите, куманите и странния народ, наречен „истриани“ (дунавци, фисонити и т.н.) е насочваща за установяване на народностния и политически произход на българската държавност. Логиката на историческите документи и литературната традиция поставя българите в политическо отношение преди русите, което е засвидетелствувано и във византийските извори за епохата.