Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Разчитането на посланието в Именника на българските князе разбира се зависи от разтълкуването на каменните паметни записи. Словосъчетанията и понятията, представени в писмената от камък позволяват да се мисли за вероятен славянски текст. За онагледяване на тази представа може да бъде посочен следния пример.
В каменните надписи историци и езиковеди четат старинна българска титла „итсиргу боила“. Тя се преработва като „ичиргу боила“ и след това са правени опити за определяне на държавно-политическият смисъл на държавния пост, който тя обозначава.
Почти същевременно на надписите на гръцки език, където е отбелязан „итсиргу боила“ е издигнат надпис на старобългарски език, близо до Преслав, в който се говори за „чрьгоубыля“ Мостич, оставил чъргобылството и посветил живота си на монашеството. Изглежда задълженията на Мостич се заключавали в изпълнение на писарски задачи. Затова виждаме неговото име в надпис, който видово отговаря на езическата епоха, а езиково и съдържателно съответства на християнското време. Вероятно Мостич е принадлежал на онази образована прослойка в българската държава, която е извършила културно-религиозния преход от езичество към християнство и която е заменила гръцкия текст със славянски в религиозно-административния език на държавата.
Веселин Бешевлиев приема тезата, че чъргобил е славянизирана форма на итциргу боила от надписите на гръцки език, където „и“ е изпаднала, а останалата част е взела меката славянска форма. Разбира се това е една възможност ако бъде прието, че каменните надписи безусловно се разчитат на тюркски език и имат книжни първообразци. Тогава всякакво съмнение става излишно.
Предаването „итсиргу боила“ прилича на гръцкото произношение на славянското „и чъргобиля“, където „и“ е съюз, а останалата част е предадена както гърците четат „ч“ — „тс“. Именно за тази невъзможност на гръцките букви да предават славянски звуци пише и Черноризец Храбър!
Примерът с „чъргобиля“ е използваем и за разчитането на владетелската титла, четена като „канас“ или „канасюбиги“. Въпреки непреклонното становище на езиковеди и познавачи на старобългарски език, че в строежа на изписване и вида на писмената не може да се стигне до разчитане на „къняз“, вероятността именно това да означават гръцките „канасюбиги“ за нас е много голяма. Твърде вероятно е „канасюбиги“ да се разчете като „княз от бога“, с което да се повтори на славянски гръцката титулатура в каменните надписи — „от бога архонт“. Голяма е и вероятността в надписите да съществуват съкращения — било чрез букви, било чрез словосъчетания, които да носят съвсем различно сведение от извежданите интерпретации досега.∗
Всичко казано дотук потвърждава верността на предложението успоредици на Именника да бъдат търсени в документите на Първото българско царство, а не във времеброенето на разни далечни сибирски и тюркски племена, както подхождат създателите на тюркската теория. Славянската обвързаност на Именника е несъмнена, при това неговото съдържание препраща не само към официалната историография, но и към неофициалните съчинения и предания, което е удостоверение на неговата позиция като средищен и ключов извор не само за българската, но и за източноевропейската история. Титулатурата и личните имена в Именника намират успоредици в държавната традиция на българите, на чехите, поляците и в руското благородническо съсловие, което е обяснимо чрез влиянието на старобългарското царство върху останалите славянски народи. Князът е върховен повелител на големи области и различни народи, което се вижда от изравняването в някои случаи от по-ранните документи на „княз“ с „хаган“ или „цар“. Княжеското достойнство е свързано с особени знаци на властта и осигурява епико-историческа легитимност на управлението. Княз отговаря на гръцкото „архонт“ и стои наравно с латинското „rex“, английското „king“, немското „konung“ и несъмнено в славянската традиция княз е било титла на най-висшия военачалник и така равнозначно на латинското цезар и на гръцкото кесар.
Най-силният довод за български произход на думата „княз“ е упоритото й приложение в народното предание и в общинната политическа уредба до освобождението от турско робство през 1878 г. Назоваването на българските първенци „кнезове“ и „старейшини“ свидетелства за дълбока историческа приемственост, стигаща чак до традицията на Именника на българските князе.