Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Думите на Фидлър жегнаха Уискиджак и веселието му се изпари. Какво да е научил? „Как се убиват хора? Как да ги пращаш да умрат в чужда земя?“
— Какво ти е чувството за Татърсейл? — попита сухо сержантът.
— Уплашена е — отвърна сапьорът. — Яхнали са я някакви стари демони, струва ми се, и са я стиснали здраво.
— Рядко ще намериш маг с приятно минало — изсумтя Уискиджак. — Разправят, че не била минала през набор. Бягала. После се издънила с първата си задача.
— Не е подходящ моментът да ни омеква така.
— Тя изгуби кадъра си. Беше предадена. Без империята, какво й е останало, за което да се хване? — „Какво е останало на всеки от нас?“
— Сякаш е готова да се разреве. На ръба е, всеки момент. Мисля, че й е скършен гръбнакът, серж. Затисне ли я Тайсхрен с палеца си, ще се разхленчи и ще ни издаде.
— Аз пък мисля, че я подценяваш, Фидлър. Тя умее да оцелява… и е вярна. Повечето не го знаят, но неведнъж са й предлагали титлата Върховен маг и тя отказва. Външно не личи, но между нас казано, не отстъпва на Тайсхрен. Господарка е на Лабиринта си, а това не можеш да го придобиеш със слаб гръбнак.
Фидлър подсвирна и се облегна на парапета.
— Поправям се.
— Нещо друго, сапьор?
— Само едно — отвърна безучастно Фидлър.
Уискиджак се вцепени. Знаеше какво означава този тон.
— Казвай.
— Тая нощ ще се развихри нещо, сержант. — Фидлър се извърна и очите му блеснаха в тъмното. — Много гадно ще бъде.
Дървеният капак на покрива изтропа и двамата се обърнаха. През отвора се появи Върховният юмрук Дужек Едноръкия, с блесналата около него светлина от помещението долу. Изкачи последното стъпало и стъпи до тях.
— Помогнете ми да го затворя тоя проклет капак!
Ботушите на двамата мъже заскърцаха по ситния чакъл.
— Някаква вест за капитан Паран, Върховен юмрук? — попита Уискиджак, докато Фидлър с пъшкане върна тежкия капак на мястото му.
— Нищо — отвърна Дужек. — Изчезнал е. Както и вашият убиец, Калам.
Уискиджак поклати глава.
— Знам къде е той и къде е бил цяла нощ. Хедж и Малът са видели капитана последни, когато напуснал гостилницата на Ноб, а след това просто се е стопил. Върховен юмрук, ние не сме убили Капитан Паран.
— Недей да шикалкавиш — измърмори Дужек. — По дяволите, Фидлър, тоя меч там твоят ли е? В локвата?
Фидлър изсъска ядосано през зъби и изтича да си прибере оръжието.
— Тоя човек е безнадежден — въздъхна Дужек. — Шеденул дано се смили над кожата му. — Замълча за момент. — Добре, тая мисъл я зарязваме. Не сте убили Паран. Тогава къде е?
— Търсим — отвърна сухо Уискиджак.
Върховният юмрук въздъхна.
— Добре. Разбрах. Искате да разберете кой друг може да е искал смъртта на Паран, а това ще обясни кой го е изпратил. Е, той е човек на адюнкта Лорн, при това от доста време. Не е Нокът обаче. Той е проклет благороднически син от Унта.
Фидлър беше взел оръжието си и стоеше на двайсетина крачки от тях, с ръце на кръста. „Добър човек. Всички са добри, в името на Гуглата.“ Уискиджак примига да махне капките дъжд от очите си.
— От столицата? Може да е някой от онези. Никой не обича старите благороднически фамилии, дори и самите благородници.
— Възможно е — съгласи се Дужек, без много да е убеден. — Във всеки случай, той ще командва взвода ви, и не само за тази задача. Назначението му е безсрочно.
— Проникването ни в Даруджистан негова идея ли е?
— Не, но чия е, мога само да предполагам — отвърна Върховният юмрук. — Може да е на адюнктата, може да е на самата императрица. А всичко това означава, че така или иначе ви изпращаме. — Замълча и се намръщи. — Скоро ще ти дам последните указания. — Погледна сержанта в очите. — В случай, че Паран си е отишъл завинаги.
— Мога ли да говоря свободно, Върховен юмрук?
Дужек се изсмя горчиво.
— Мислиш, че не знам ли, Уискиджак? Този план вони. Тактически кошмар…
— Не съм съгласен.
— Какво?
— Този план ще постигне точно това, за което е предназначен — каза глухо сержантът и погледна първо към просветляващия хоризонт на изток, а после — към войника, застанал на ръба на покрива. „Защото е предназначен да ни избие всички.“
Върховният юмрук се вгледа в лицето на сержанта, после каза:
— Ела с мен. — И поведе Уискиджак към Фидлър. Сапьорът им кимна. След малко тримата вече стояха един до друг и гледаха града долу. Зле осветените улици на Пейл се виеха между грубите карета на сградите, които сякаш не искаха да се покорят на нощта; тромавите им силуети сякаш потръпваха зад дъждовната пелена пред настъпващия изгрев.