Молитвената песен

— Не се доближавай, планинецо! — прошепна той свирепо.

Отвън виковете се засилиха, а тичащите стъпки се чуваха навсякъде около тях. Аланон тръгна по тясната стълба, с гръб към стената на кулата.

— Не се доближавайте до мен! — предупреди ги той.

След няколко крачки беше на най-горния край на стълбата. Извади мършавите си ръце изпод черния плащ и ги вдигна високо. Пръстите му бяха свити и изкривени. Започна да говори нещо, което момичето от Вейл и планинецът не разбираха. Произнасяше думите тихо, с потиснат гняв.

В отговор от дълбините на ямата се разнесе остро съскане.

Друидът бавно наведе ръцете си, с обърнати надолу длани, с пръсти, наподобяващи животински нокти. От ъглите на свирепо изкривената уста, от очите и ушите му, и от камъка, върху който стоеше, струеше пара. Брин и Роун го наблюдаваха ужасени. От ямата долу отново се разнесе съскане.

После от ръцете на Аланон избухна син огън, огромен пламък, който се стрелна надолу в тъмнината, остави след себе си диря от искри, грейна ярко ниско долу, проблясна с отвратително зелен цвят и изчезна.

Изведнъж всички шумове в кулата замряха. Зад железните врати тревожните гласове и тропота на крака продължаваха да се чуват, тихи и хаотични, но вътре в самата кула нямаше никакъв звук. Аланон се облегна изтощен на стената зад него, притиснал силно ръце към тялото, с клюмнала глава, сякаш изтерзан от непоносима болка. Парата беше престанала да излиза от тялото му, но камъкът, на който стоеше и стената, която се беше подпрял, бяха обгорени.

Ямата отново просъска, а кулата се разтресе шумно.

— Погледнете надолу — нареди Аланон с пресипнал глас.

Планинецът и момичето от Вейл надникнаха в ямата. Дълбоко долу се виеше зелена мъгла. Приличаше на течен огън, който пълзеше по стените на кулата. Съскаше подобно на глас, неестествен и изпълнен с омраза. Мъглата бавно полепна по свените и започна да се усуква около камъка, сякаш беше вода. После бавно се закатери нагоре.

— Идва! — прошепна Роун.

Аланон отново беше до тях и отново ги отдръпна от ръба на площадката. Приближи лицата им до своето. Черните му очи святкаха като нажежени въглени:

— А сега бягайте! — заповяда им той. — Не се обръщайте назад! Не поглеждайте встрани! Бягайте от кулата на крепостта и от тази планина!

После отвори със силен замах вратата на кулата и се озова в залите на крепостта. Там гъмжеше от гноми преследвачи. Когато друидът се появи, те се обърнаха и го изгледаха. Грубите им жълти лица бяха застинали от почуда. От протегнатите ръце на друида изригна син огън, който ги обгаряше и понасяше като листа, завихрени от внезапен пристъп на вятър. Когато пламъците ги застигаха, те надаваха пронизителни викове и се разпръсваха ужасени от жестокия отмъстител. Появи се Призрак Морд, черно същество без лице, увито в плащ. Друидът се обърна към него и изстреля син огън, който се заби в Призрака с невероятна сила. Миг след това на мястото на Морда беше останала само пепел.

— Бягайте! — викна той на Брин и Роун, които стояха като вцепенени на вратата.

Те хукнаха след него, стрелвайки се край гномите, които лежаха на пътя им, втурнали се през задимената светлина на факлите към коридорите, по които бяха дошли. След миг залата остана празна. После гномите отново се появиха и контраатакуваха, един ужасен клин от бронирани жълти тела, които крещяха и размахваха гневно копия и къси мечове. Аланон само с един изстрел на синия огън на друид отби нападението и разчисти пътя. От един страничен коридор се появи втора група от гноми. Роун се обърна, извадил меча на Лий. Докато нападателите го наближаваха, той извика бойния вик на родината си и се хвърли в мъглата пред него.