Сълзата на боговете
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: the riftwar legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзата на боговете». Краткое содержание книги:
Дързък пиратски абордаж в открито море е само началото на атака с безпрецедентни мащаби от страна на силите на злото. Но неочакваното нападение срещу кораб, принадлежащ на Храма на Ишап, се проваля и плячката, която трябва да бъде заграбена — Сълзата на боговете — потъва на дъното на Горчиво море. Изчезва един могъщ талисман — единственият, чрез който се осъществява връзката между жреците и боговете…
Елате в обсаденото владение на чудесата и магиите — където войната е едно вечно наследство; където кръвта се лее в реките и напоява земята…
Следотърсачът кимна, метна се на коня и препусна. Само след минута сержантът раздели хората и поведе едната от двете групи. Уилям изчака да се скрият зад завоя, после махна на своя отряд да го следва. Докато крачеха сред дърветата, усети как напрежението в него расте. Скоро щеше да узнае къде се крие Мечището, а малко след това да се изправи срещу него.
Мъжете изчакваха уговорения сигнал. След като огледа лагера на противника, Уилям бе принуден да се съгласи, че наемниците несъмнено са опитни воини. Бяха трийсетина, настанили се на най-високата част на невисок хълм, от който се виждаха като на длан всички подстъпи. Добрата новина бе, че не си бяха направили труда да построят каквито и да било защитни укрепления. Дори неголяма землянка или заслон можеше да създаде сериозни затруднения на хората на Уилям. Със сигурност обаче щеше да има постове, които да бдят зорко през цялата нощ.
Уилям изчака слънцето да се спусне зад далечните хълмове, а местността да потъне в сумрак. Беше дал стриктни инструкции на стрелците си. Петима от дванайсетте войници, които се спотайваха зад него, трябваше да останат по местата си.
Уилям даде знак със сабята си и излезе на откритото, следван от седмина войници. Прекоси около десетина метра, преди нечий глас да извика:
— Кой е там?
— Здрасти, момчета! — отвърна с привидно нехайство Уилям, като продължаваше да върви. — Търся един отряд от Сив нокът.
— Е, вече си го намерил — дойде отговорът. — Не се приближавай повече!
Уилям спря.
— Нося съобщение от Мечището. — „Мечището“ беше предварително уговореният сигнал със стрелците.
Преди часовоят да успее да отговори, над главата на Уилям изсвистяха пет стрели и той извика:
— Напред!
Стрелците бяха подбрали целите си добре, защото още преди да осъзнаят, че са нападнати, петима от наемниците вече бяха свалени на земята. Още стрели литнаха откъм другата страна и Уилям въздъхна облекчено — сержант Хартаг се бе промъкнал там с хората си.
Докато наемниците скачаха и вадеха оръжия, от двете страни на лагера се появиха войници на Кралството. Уилям се хвърли срещу най-близкия часовой, който бе принуден да вдигне високо щита си, за да се предпазва от ударите на тежкия двуръчен меч. Уилям стовари острието на меча надолу, сетне го извъртя косо и то удари щита отстрани, отмествайки го заедно с часовоя, който не само че вече нямаше с какво да се защити, но и не бе готов за удар със сабята. Докато се опитваше да парира атаката на младия лейтенант, Уилям остави острието на меча да опише дъгата докрай и то подкоси краката на наемника. Мъжът се строполи с болезнен вик и Уилям го изрита с левия си крак. Наемникът не беше мъртъв, но и нямаше повече да представлява заплаха. Уилям се нуждаеше от пленници — искаше да разбере къде може да открие Мечището.
Като се възползваха от предимството на изненадата, хората на Уилям притиснаха здраво наемниците, но те постепенно се окопитваха. Битката беше кръвопролитна и само фактът, че половината от войниците от Сив нокът вече бяха избити, позволи на воините от Кралството да вземат превес. След като посече трима подред, Уилям спря да си поеме дъх, очаквайки противникът да помоли за пощада, но с изненада установи, че наемниците продължават да се бият, макар сега войниците на принца да ги превъзхождаха в съотношение две към едно.
— Оставете поне един жив! — провикна се Уилям и в същия миг си спомни за първия повален наемник, който се въргаляше сред труповете някъде зад него. Огледа се, за да провери как се справят хората му. Стрелците бяха прибрали лъковете и сега размахваха саби. Наемниците продължаваха да оказват упорита съпротива и неколцина от войниците на Уилям бяха повалени — тежко ранени или дори убити.
— Предайте се! — извика Уилям на един от отстъпващите наемници, който се сражаваше едновременно с двама войници.
Мъжът не му обърна внимание и продължаваше да се озърта, търсейки път за бягство. Малко след това го повалиха и посякоха. Уилям заобиколи един от последните отбраняващи се наемници, вдигна меча и го стовари върху шлема му. Мъжът рухна на земята, а Уилям се надвеси над него и викна на хората си:
— Не го убивайте!
Наемникът направи неуспешен опит да се надигне, но един от войниците на Уилям се наведе към него и изтръгна сабята от здраво стиснатите му пръсти. Друг замахна с тежката си ръка и го блъсна с юмрук в лицето.
С това битката приключи. Уилям се огледа и извика:
— Сержант!
— Сър! — Хартаг дотича при него.
— Какви са загубите?