Сълзата на боговете
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: the riftwar legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзата на боговете». Краткое содержание книги:
Дързък пиратски абордаж в открито море е само началото на атака с безпрецедентни мащаби от страна на силите на злото. Но неочакваното нападение срещу кораб, принадлежащ на Храма на Ишап, се проваля и плячката, която трябва да бъде заграбена — Сълзата на боговете — потъва на дъното на Горчиво море. Изчезва един могъщ талисман — единственият, чрез който се осъществява връзката между жреците и боговете…
Елате в обсаденото владение на чудесата и магиите — където войната е едно вечно наследство; където кръвта се лее в реките и напоява земята…
— О, тия дни всичко е спокойно, само дето жената на фермера Тут току-що пое за Крондор. Изглеждаше доста притеснена.
— И защо? — попита Яжара. Ройос сви рамене.
— Нямам представа. Двамата с мъжа й държат една ферма на десет мили оттук по пътя за Халдонова глава. Обикновено се отбиват при мен на път за града или като се прибират, понякога дори преспиват и оставят фургона отвън. Мили хорица.
— Спомена за Халдонова глава — намеси се Кендарик. — Точно натам сме тръгнали. Далече ли е?
— Кендарик! — Яжара го погледна строго.
— Халдонова глава ли? — повтори Ройос. — Ами не, само на два дни път. Не бих искал да ви плаша, но тук се носят слухове, че Халдонова глава била прокълната или омагьосана!
— Какво пък значи това? — попита Яжара.
— Вижте, не ме разбирайте погрешно. Не съм суеверен, но край Носа на вдовиците доста често потъват кораби. Някои казват, че мястото било прокълнато, обаче аз лично смятам, че причината е в подводните скали и опасните течения.
— И колко често потъват там кораби? — обади се брат Солон.
— Ами… за последните четиристотин години трябва да са се събрали доста такива случаи. Едни кораби си отиват заради невежеството на капитаните, други пък стават плячка на пирати. Има бандити, дето познават тукашните брегове като петте си пръста. Излъжат някой кораб да свърне към брега, а после като заседне или се удари в подводна скала, го нападат и ограбват.
— Изглежда, си добре запознат с този въпрос — отбеляза Джеймс.
— Е, не съм бил все ханджия… — засмя се Ройос.
— Няма да питам какъв си бил преди това — захили се Джеймс.
— Мъдро решение — похвали го Ройос.
— Та какво толкова е станало в Халдонова глава? — върна се на въпроса Солон.
Лицето на Ройос стана сериозно.
— Някои казват, че местността била обитавана от духовете на загинали моряци. — Той поклати глава. — Но сигурно ще е заради мъглата, която често се спуска там.
— И това е всичко? — попита Солон.
— Не съвсем. Напоследък взе да се говори за изчезнали хора, поболял се добитък и прочее… но какво пък, добитъкът винаги е боледувал, а хората от време на време се губят.
— Търсим един човек, казва се Алан — обади се отново Кендарик.
— Това трябва да е онзи Алан, дето седи на масата в ъгъла. Често се отбива насам. — Съдържателят снижи глас и добави: — Не е от приказливите, но подозирам, че често си има работа със служителите на Короната. Иначе го бива да слуша. Не си тръгва, докато не чуе края на историята.
Джеймс хвърли свиреп поглед на Кендарик, после се обърна и прекоси помещението. На масата в ъгъла седеше самотен мъж и рееше поглед из странноприемницата.
— Ти ли си Алан? — попита го Джеймс.
— Съжалявам. Познаваме ли се?
— Не мисля. Идваме от Цитаделата — натърти Джеймс.
Алан му махна да се приближи.
— Радвам се да го чуя. Чичо Артур прати вест, че ще дойдете.
Джеймс седна на единствения свободен стол, а Кендарик и Яжара застанаха зад него. Солон огледа стаята, за да се увери, че не ги подслушват.
— Чу ли се нещо за отряда на Уилям?
— Засега се справя чудесно. Той и приятелите му са излезли на лов из планината. Похвалили са се, че са се натъкнали на мечи следи.
— А какво ни разправя ханджията за Халдонова глава?
— Лично аз не съм ходил там от доста време. Разправят, че селцето било прокълнато. Чух за болни хора и животни, изчезнали деца и дори за някакви чудовища, които скиторели нощем по улиците. Не зная кое е истина и кое измислица, но срещнах доста хорица, които са си събрали багажа и бягат надалеч. Всичките се кълнат, че имало зла магия.
— Мразя тази дума! — ядоса се Яжара. — Какво по-точно искаш да кажеш?
Алан погледна Яжара и макар че не я познаваше, вероятно се досети, че това е новата магьосница на принца, защото каза почтително:
— Моля да ме извините, милейди. Край Носа на вдовиците живее една старица, при която местните хора ходят да ги лекува. Винаги са я почитали, но откак взеха да се случват тези неща, я намразиха и сега твърдят, че била вещица.
— Може би ще има нужда от помощта ни — промърмори замислено Яжара.
— Накъде тръгваш сега? — обърна се Джеймс към Алан.
— Бързам за гарнизона в Сарт. Чух, че на изток от него били забелязани таласъми. Нищо чудно да са си направили там бивак.
— Могат ли да ни попречат да стигнем Халдонова глава? — попита Джеймс.
— Съмнявам се, но най-добре нощем да не излизате на пътя. Досега са нападали само ферми с добитък. — Той огледа помещението и добави: — Време е да тръгвам. Оставил съм няколко души по-надолу по пътя. Реших, че ще е по-добре да не привличам вниманието върху себе си. Отивам да ги взема и потегляме на юг. И още нещо — сети се той, след като се надигна. — Патрулът, който трябваше да ви придружи, все още не е стигнал Мелничарски отдих. Може би ще са там, когато се появите и вие, или ще пристигнат по-късно. Но най-добре да изчакате в Халдонова глава, докато не сте сигурни, че са вече в района.