Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
Джуджетата бяха вървели без миг почивка през половината нощ и по-голямата част от утрото, ала щом стигнаха Клисурата, незабавно се заеха за работа. Не знаеха кога точно ще се появят великаните (макар да бе малко вероятно да пристигнат докато слънцето още грее), но искаха да са сигурни, че всичко ще бъде готово, когато враговете им дойдат. Бруенор бе решен да приключи това нападение бързо и с колкото се може по-малко жертви сред бойците си. По високите места из планината бяха изпратени съгледвачи, други се отправиха към равнината. Под командването на Бруенор останалите джуджета се заловиха да заложат капан. Копаеха окопи, от гредите направиха две каменохвъргачки, зад високите скали, които се извисяваха наоколо, залегнаха техни другари с тежки арбалети в ръце.
За кратко всичко бе готово, ала воините не спряха, за да си почиват, а се заеха да проучат местността — не знаеха какво може да им даде допълнително превъзходство над великаните.
По-късно през същия ден, когато слънцето вече бе започнало да се спуска към хоризонта, един от съгледвачите съобщи, че е видял голям облак прах да се задава от изток. Много скоро дойде и едно от джуджетата, които наблюдаваха равнината, за да докладва, че е видяло отряд от двадесет великана, няколко людоеда и поне една дузина орки да се приближават към Стръмната клисура. Бруенор нареди на стрелците да заемат местата си зад скалите. Няколко джуджета още веднъж провериха дали огромните каменохвъргачки са добре скрити. После най-силните бойци, начело с Бруенор, залегнаха в малките окопи, които бяха изкопали по протежение на пътя към Клисурата и внимателно отрязаха туфите трева, които стърчаха над главите им, за да могат да ги отместват назад.
Първият удар щеше да е техен.
Дризт и Уолфгар бяха заели позиция в Грамадата на Келвин, сред скалните късове, които се възправяха над бърлогата на вербезите. Единственото, за което се притесняваше елфът бе, че някой от великаните може да отиде да посрещне подкрепленията. Тогава с изненадата в нападението на Бруенор щеше да бъде свършено.
Изминаха няколко часа, през които не се случи нищо, но после опасенията на Дризт като че ли се оправдаха. Елфът си почиваше в сянката на един голям камък, докато Уолфгар стоеше на пост и следеше движенията на великаните. Варваринът не виждаше дървената порта, скрита зад храсталака, ала прекрасно чу проскърцването на пантите й, когато едно от крилата й се отвори. Той почака няколко секунди, за да се убеди, че някой наистина излизаше от пещерата, преди да отиде да събуди Дризт.
От мрачната дупка долетя говор на великани и варваринът внезапно видя шестима от тях да се показват навън. Той се накани да събуди елфа, ала когато се обърна, видя, че Дризт, който бе вечно нащрек, вече стоеше до него и с очи, присвити заради ярката светлина, гледаше великаните.
— Не знам какво правят — обърна се Уолфгар към елфа.
— Търсят изчезналите си другари — отвърна Дризт.
Острият му слух бе доловил част от разговора, който чудовищата водеха преди да излязат от пещерата. Вербезите бяха получили заповед на всяка цена да намерят изчезналите си другари или поне да установят посоката, в която се бяха отправили. Естествено, това трябваше да стане колкото се може по-незабележимо. Наредено им бе да се завърнат в пещерата още същата нощ, независимо дали бяха успели да намерят изчезналите великани или не.
— Трябва да предупредим Бруенор — рече Уолфгар.
— Ще намерят труповете на другарите си и ще го съобщят на главатаря си много преди да сме успели да се върнем — отвърна Дризт. — А пък Бруенор и без това си има достатъчно великани, за които да мисли.
— Какво ще правим тогава? Ясно е, че ще ни бъде десет пъти по-трудно да се справим с вербезите в пещерата, ако са нащрек и очакват неприятности — рече Уолфгар и видя, че унищожителният огън отново гореше в очите на елфа.
— Е, ако тези вербези не се завърнат, онези в пещерата няма как да бъдат предупредени… — небрежно подхвърли Дризт, сякаш да се изправиш срещу шестима великана бе най-лесното нещо на този свят.
Уолфгар го слушаше смаяно, макар да предполагаше какво си бе наумил.
Дризт забеляза лекото притеснение на варварина и широко се усмихна:
— Хайде, момче! — използва той снизходителното обръщение, надявайки се да разбуди гордостта на Уолфгар. — Толкова седмици се подготвяше именно за подобен случай.
И като прескочи с лекота пукнатината, която разполовяваше скалата, той се обърна към Уолфгар, а очите му горяха с изпепеляващ пламък в следобедната светлина.