Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
— Не е Бруенор — мрачно каза елфът, докато оглеждаше двете тела. — По-млади са… като че ли са Бундо, син на Непобедимия чук и Дургас, син на Арго Свирепото острие.
— Трябва час по-скоро да отидем в мините!
— Ще идем — отвърна елфът, — ала трябва да научим още за онова, което се е случило тук и тази вечер може да е последният ни шанс да го сторим. Какви са били тези великани? Дали са обикновени разбойници, случайно минали оттук или пък са се заселили някъде наблизо? А кой знае дали са били сами или тук се навъртат още от долната им раса.
— Бруенор трябва да научи за това! — настояваше Уолфгар.
— Трябва и ще научи. Ала ако тези тримата са някъде наоколо, а аз вярвам, че е така, защото иначе нямаше да си правят труда да заравят жертвите си, може отново да се върнат да се позабавляват, когато падне нощта.
И като посочи на Уолфгар розовите облаци, които вече плуваха по небето далеч на запад — слънцето залязваше, попита:
— Готов ли си за битка, варварино?
Уолфгар с решителен вид свали Щитозъб от рамото си и като стисна елмазената дръжка отвърна:
— Да видим кой ще се позабавлява тази вечер!
Скриха се зад една стръмна скала, близо до плоския камък и зачакаха. Слънцето се скри зад хоризонта, запълзяха нощни сенки, мрак обви земята.
Не чакаха дълго. Същите вербези, които бяха убили джуджетата предишната вечер, отново бяха излезли навън, нетърпеливи да намерят нови жертви. Шумен, както и предишната вечер, малкият отряд превали южния склон на планината и се насочи към плоския камък.
Уолфгар незабавно се приготви за нападение, ала елфът го дръпна назад преди да е успял да ги издаде. Дризт имаше твърдото намерение да убие тримата великани, но искаше да види дали преди това няма да научи какво търсеха тук.
— Хиляди демони! — изсумтя едно от чудовищата. — И пукнато джудже няма!
— Ама че късмет! — додаде друг. — Че и тая ни е последната нощ тука, така си е.
Другарите му го погледнаха с интерес.
— Другата група пристига утре — обясни великанът.
— И нашите ще станат двойно повече, и разни людоеди, и гнусни орки ще се довлекат, та шефът няма да ни пуща да излизаме, докато нещата не се поуспокоят.
— Още една група в оня смрадлива дупка! — възропта един от другарите му. — Че то въздух няма да ни остане!
— Да се махаме оттук тогава — намеси се и третият вербег. — Няма да има плячка тука, пък нощта взе да напредва.
Зад скалата, Дризт и Уолфгар застанаха нащрек, като чуха великаните да говорят за тръгване.
— Ако успеем да се доберем до онази канара — започна Уолфгар и макар да не го знаеше, посочи същата скала, зад която се бяха скрили вербезите предишната нощ, — ще сме ги довършили преди даже да успеят да разберат какво ги е сполетяло!
И той нетърпеливо се обърна към елфа, ала при вида на Дризт думите замръзнаха на устните му. Лавандуловите очи горяха с огън, който Уолфгар не бе виждал никога преди в спокойния поглед на учителя си.
— Само трима са — рече елфът, а крехкото спокойствие в гласа му всеки миг заплашваше да се взриви на хиляди частици. — Не ни трябва изненада.
Варваринът не знаеше как да реагира на неочакваната промяна у Мрачния елф:
— Нали ме учеше да се възползвам от всяко преимущество, което ми се предостави… — предпазливо рече той.
— Когато се биеш — да — отговори Дризт. — Ала това е мъст. Нека ни видят, нека се загърчат пред ужаса на надвисналата гибел!
С ятагани в двете си ръце, елфът излезе иззад скалата и сигурната му крачка вещаеше неминуема смърт.
Един от вербезите извика от изненада и тримата замръзнаха по местата си, когато Елфът на мрака застана пред тях. Уплашени и объркани, чудовищата заеха отбранителна позиция. Великаните бяха чували преданията, които се носеха за Мрачните елфи, дори се бе случвало някои Мрачни елфи да се съюзят с вербези, ала внезапната поява на Дризт сред тях ги стресна.
Видът на уплашените великани изпълни Дризт с огромно удоволствие и той нарочно позабави крачка, за да може да се наслади по-дълго на ужаса, изписан на лицата им.
— Кой си пък ти? — предпазливо попита един от вербезите.
— Приятел на джуджетата — отвърна елфът със зъл смях.
Най-едрият великан без колебание се нахвърли върху него и в този миг Уолфгар изскочи иззад скалата и застана до учителя си. Ала чудовището не можа да направи и крачка. Дризт насочи един от ятаганите си към него и с ужасяващо спокойствие рече: