Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
Дългото чакане не бе притъпило яростта на джуджетата. Никое от тях не бе спало, откакто бяха тръгнали на път миналата нощ, ала гневът им и желанието да отмъстят за убитите другари, бяха все така силни.
Първият вербег навлезе в стръмната местност без да се случи нищо. Но когато и последното чудовище влезе в капана, джуджетата от Митрал Хол се нахвърлиха върху им. Първия удар нанесе отрядът на Бруенор. Бойците му изскачаха от окопите си, често точно пред някой орк или великан и посичаха всичко, което попаднеше под брадвите им. Ударите им целяха да осакатят, не да убиват и следваха основния принцип от бойната философия на джуджетата: острието на брадвата прерязва сухожилието и мускулите в задната част на коляното, чукът смазва капачката отпред.
С точен удар Бруенор повали един от вербезите и се обърна, за да избяга, но се озова лице в лице с меча на някакъв орк. Време за обикновен двубой нямаше и като подхвърли брадвата си високо във въздуха, джуджето извика:
— Дръж!
Очите на орка все още проследяваха с тъп поглед оръжието, когато Бруенор му нанесе жесток удар под брадичката с главата си, покрита с тежкия шлем, улови брадвата си и побягна в нощта. Поспря се само за миг — колкото да срита падналия орк.
Чудовищата бяха хванати напълно неподготвени и много от тях лежаха тежко ранени на земята. В този момент каменохвъргачките откриха огън и големи скални късове започнаха да се стоварват върху челните редици на вербезите, поваляйки ги един върху друг, или събаряйки ги на земята. Стрелците изскочиха иззад прикритието си и във въздуха засвистяха смъртоносни стрели. После захвърлиха арбалетите и се нахвърлиха върху враговете си. В този момент се завърна и отрядът на Бруенор и се вклини в редиците на чудовищата.
Противниците им така и не можаха да заемат позиция и преди да успеят да вдигнат оръжията си вече бяха мъртви.
Битката в Стръмната клисура продължи само три минути.
Нито едно джудже не бе сериозно ранено. Единственият жив от отряда на чудовищата бе оркът, когото Бруенор бе сритал.
Гуенивар разбра какво иска от нея господарят й и безшумно се втурна по дирите на вербезите. Заобиколи малкия им отряд и зачака върху каменната стена над пътя. Приклекнала върху скалата, пантерата напълно се сливаше със сенките. Първият великан мина под скалата, ала котката помнеше заповедите на господаря си и остана неподвижна като смъртта — чакаше подходящия момент. Дризт и Уолфгар предпазливо се приближиха, така че да виждат редиците на чудовищата.
Последният от тях, един особено едър вербег, спря за миг да си поеме дъх.
Гуенивар безшумно скочи.
Преди вербегът да разбере какво става, гъвкавата пантера вече бе върху него, впила дългите си нокти в лицето му. В следващия миг, котката отново бе върху скалата, а чудовището стенеше в агония, стиснало раздраното си лице с две ръце.
Тогава иззад скалите изсвистя Щитозъб и с мощен удар събори великана в пропастта.
Един от вербезите, които вървяха напред, чу предсмъртния вик и се втурна назад, завивайки точно навреме, за да види как тялото на другаря му полита в скалистата клисура. Гуенивар не се поколеба и в следващия миг острите й нокти се забиха в гърдите на чудовището, разкъсвайки плътта. Избликна силна струя кръв, когато огромните зъби на пантерата се впиха във врата му. Гуенивар остана нащрек, готова да отбие всеки удар на противника си, ала вербегът дори не успя да повдигне ръка, преди последната тъма да се спусне завинаги над него.
Останалите великани се приближаваха бързо и като остави падналия враг да се удави в собствената си кръв, Гуенивар отскочи. Дризт и Уолфгар заеха позиция зад скалите в края на пътеката. Елфът държеше двата ятагана, а варваринът стискаше дръжката на чука, който се бе завърнал в дланта му.
Котката не се поколеба и за миг. Стотици пъти бе разигравала този сценарий с господаря си и много добре разбираше какво преимущество дава изненадата в битка. Поспря се за миг, за да се увери, че великаните я бяха видели и се втурна по пътеката надолу, между скалите, зад които се криеха господарят й и ученикът му.
— Брей да му се не види! — провикна се едно от чудовищата, без да обръща никакво внимание на умиращия си другар. — Огромна котка беше! И черна като оня тиган дет’ си готвя в него!
— След нея! — изкрещя друг. — Какъв кожух ще стане за оня, дето я хване!
И без да се сетят повече за него, те прескочиха падналия си другар и се втурнаха след пантерата.
Дризт, който бе по-близо до тях, остави първите двама да отминат и се съсредоточи върху последните два великана. Един след друг те минаха покрай камъка, зад който се бе скрил елфът и преди да успеят да разберат какво става, Дризт изскочи пред тях, забивайки ятагана си дълбоко в гърдите на първия, а с другата ръка нанесе ослепяващ удар в очите на втория. После, без да изважда, оръжието си, което още стърчеше от тялото на първия вербег, Дризт светкавично се озова зад него и заби втория ятаган в гърба му. С умело движение той успя да освободи и двете си оръжия и да се отдръпне, преди смъртно раненият великан да се строполи на земята.