Сребърни реки

— И гледай да не се изпречваш на пътя на елфа! — прошепна тя, опитвайки се да всее у него онзи страх, който самата тя изпитваше от четиримата приятели. — Той крачи из сенките, които нашите очи не могат да прозрат, а тъмнината скрива внезапния му удар. С магия призовава огромна котка и…

Ентрери се обърна и тръгна към вратата — нямаше никакво намерение да остави жената да спечели още по-голямо преимущество над него.

Наслаждавайки се на победата си, Шепот не успя да устои на изкушението да подхвърли още една жлъчна забележка:

— Никой не влиза в покоите ми непоканен! — повтори тя.

Ентрери мина в съседната стая и Шепот чу хлопването на вратата, която водеше към улицата.

— Аз сама решавам кога да се бия! — прошепна тя — макар вече да нямаше кой да я чуе, заплахата й помогна да си възвърне част от гордостта.

Обърна се към една малка масичка и отново извади мехлема. Доволна бе от себе си. Разгледа раните си в огледалото. Не беше твърде зле. Лекарството щеше да се справи така, както се бе справяло и с останалите белези, получени от суровия живот, който водеше.

Разбра огромната си грешка, едва когато видя сянката да преминава покрай отражението й в огледалото и почувства полъха на вятъра зад гърба си. В онова, с което се занимаваше тя, грешките не бяха позволени. Никой не получаваше втора възможност. За първи и последен път в живота си, Шепот бе позволила на гордостта да надделее над разума й и да я заслепи.

От устните й се откъсна само един стон, преди инкрустираната с изумруди кама да я прониже.

— Аз също сам решавам кога да се бия! — прошепна Ентрери в ухото й.

На следващата сутрин убиецът стоеше пред една сграда, в която изобщо не искаше да влиза — Домовата кула на мистиците. Само че нямаше друг избор. Сигурен бе, че четиримата отдавна са напуснали Лускан и сега се нуждаеше от магическа помощ, за да открие дирята, която бе изгубил. Беше му отнело почти две години докато разбере, че полуръстът се крие в Десетте града. Започваше да става нетърпелив.

Заедно с Кати-Бри, която въпреки огромното си отвращение, не можеше да се освободи от сковаващата му воля, Ентрери влезе в кулата и бе отведен при Дендибар и Сидни, които вече го очакваха.

— Напуснали са града! — рязко каза убиецът, без дори да си направи труда да поздрави.

Дендибар се усмихна — този път надмощието бе на негова страна.

— Преди повече от седмица — най-спокойно отвърна той.

— А ти знаеш къде са — безстрастно отбеляза Ентрери.

Дендибар кимна и тънка усмивка изкриви изпитото му лице.

Ентрери изобщо не харесваше игричките, които Дендибар играеше. Известно време остана на мястото си без да каже нищо, впил поглед в магьосника, мъчейки се да разбере какво точно си е наумил той. Дендибар също го изгледа изпитателно. Все още му се искаше да се съюзи със страховития убиец… разбира се, само ако условията му се понравеха.

— Колко струва тази информация? — попита Ентрери.

— Та аз дори не знам името ти! — отвърна пъстрият магьосник.