Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
От неприятната случка измина час и когато Гревис видя, че усмивката няма да се завърне на лицето на Кат, той се смили над нея и й разреши да си тръгва. Момичето се опита да откаже, опасявайки се, че по този начин цялата работа ще се стовари върху плещите на Петибуа, ала ханджийката се разсмя и почти насила я избута през вратата, която водеше в стаите, отделени за семейството. С последен благодарствен поглед към своята осиновителка, младата жена тъкмо излизаше от стаята, когато забеляза, че добре облеченият мъж не я изпуска от очи, вдигнал чаша в безмълвна наздравица в нейна чест.
Обзета от внезапно неудобство, тя побърза да затвори вратата зад себе си.
Оставила глъчката на задушната пивница зад себе си, Кат въздъхна с облекчение — най-после сама… или почти сама, както установи миг по-късно.
Грейди Чиличънк също беше тук и тя отново въздъхна, този път с неудоволствие — Грейди беше последният човек, когото би искала да види в този момент. Синът на Гревис беше красив, тридесетинагодишен мъж (почти два пъти по-възрастен от Кат) с проницателни кафяви очи. На външен вид досущ приличаше на баща си на младини, ала според Кат двамата надали можеха да бъдат по-различни по нрав. Още от първия й ден в дома на семейство Чиличънк, Грейди я караше да се чувства изключително неловко, макар и не по начина, по който го бе сторил пияницата в кръчмата, нито пък по загадъчния и малко притеснителен начин, по който я смущаваше красивият непознат. През четирите години, които Кат беше прекарала в Палмарис, Грейди нито веднъж не я бе погледнал похотливо. Към нея, своята доведена сестра, той винаги се отнасяше любезно… дори прекалено любезно. Всъщност, помисли си момичето, точната дума като че ли беше „сковано“, а причината несъмнено беше заплахата, която Кат представляваше за „законно полагащото му се наследство“.
Не че Грейди даваше и пукната пара за „Пътя на задругата“. Той рядко се вясваше в странноприемницата и със сигурност не си мръдваше и пръста, за да помогне на родителите си, но пък златото, което заведението им докарваше, му беше повече от добре дошло. Младата жена беше сигурна, че ако Гревис и Петибуа й оставеха дори само част от „Задругата“, Грейди никак няма да е доволен.
— Какво правиш тук? — показа се той от стаята си.
Съвършено правилният начин, по който изговаряше думите, рязко се отличаваше от простоватия акцент на родителите му. Несъмнено Грейди се смяташе за нещо повече от тях — в своите очи той не беше синът на един обикновен ханджия, а важен и достолепен мъж, който посещаваше само най-изисканите заведения в града и неведнъж беше влизал в замъка на херцога. Внезапно Кат осъзна, че доведеният й брат сигурно познава добре облечения благородник, нищо чудно дори лично да го бе поканил в пивницата на родителите си.
— Нямаш ли си работа? — резкият въпрос извади младата жена от мислите й.
Кат прехапа устни, силно подразнена от пренебрежителния му тон:
— Само тази нощ съм свършила повече, отколкото ти си направил през последните две години!
— Някои — рече Грейди с леден тон — са създадени, за да работят. Други — за да се наслаждават на живота.
Младата жена реши, че не си струва да подхваща безсмислени спорове, затова само поклати глава и като хвърли престилката си на близкия стол, се наметна с по-дебела дреха и излезе навън.
Хладен бриз повяваше откъм залива и се провираше между високите къщи с жален стон. В цял Хонс-де-Беер единствено Урсал, престолният град, разположен надолу по течението на реката, превъзхождаше Палмарис по големина, макар че никое от двете поселища не можеше да се мери с огромните, гъсто населени градове на южното кралство Бехрен. За отрасналата в Дивите земи Кат, където десетина души, събрани на едно място, правеха тълпа, да живее в Палмарис в началото си бе същинско изпитание. Дори сега, след почти четири години, когато познаваше всяка уличка в града, когато знаеше къде може и къде е по-разумно да не ходи и когато беше свикнала с тъмните очертания на Масур Делавал, с мириса на солена вода и влажния ветрец, който непрестанно повяваше откъм залива, дори сега, все още не можеше да възприеме Палмарис като свой дом. Въпреки любовта, с която я обграждаха Гревис и Петибуа, неясният образ на простичка колиба някъде далеч оттук, продължаваше да изниква в съзнанието й, колчем някой споменеше думата „дом“. Да, тя също обичаше Гревис и Петибуа, и дори Грейди, ала те не бяха и никога нямаше да й бъдат истински родители, нито пък Грейди можеше да замени верния до гроб приятел, който тя — в това Кат беше убедена — беше имала някога.
При мисълта за потъналото й в забрава минало, по лицето на младата жена се изписа болка. Всичко от предишния й живот сякаш бе заключено някъде дълбоко и сега в съзнанието й се мяркаха само откъслечни спомени — нечие лице на сантиметри от нейното, целувка, за която дори не бе сигурна, че е истинска… Ала най-лошото бяха имената, всички имена, като че ли завинаги отишли си от спомените й. Не помнеше името на близките си, на онзи най-верен от всички приятел, не помнеше дори своето собствено име!