Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Добре ли си? — попитах я по-късно по пътя ни обратно към класните стаи. Тя носеше блуза с дълги ръкави, по всяка вероятност съзнателно подбрана, за да прикрива китките й.
— Да… но все още не мога да престана да мисля за заека… Беше толкова ужасно. Все едно че още го виждам. Мисля си и за това, което се случи след това. — Макар и само за миг тя затвори очи, след което обаче веднага ги отвори отново. — Хората говорят за нас.
— Зная. Не им обръщай внимание.
— Мразя ги! — избухна тя. Нещо мрачно се надигна в нея и се предаде по телепатичната ни връзка. Това ме накара да изтръпна от тревога. Моята най-добра приятелка беше с весел характер, толкова мила и любезна с всички. Не би трябвало да я измъчват подобни мрачни чувства. — Ненавиждам клюките. Толкова са глупави. Как могат да са така повърхностни, толкова тъпи?
— Не им обръщай внимание — повторих с утешителен тон. — Ти си достатъчно умна, за да не се занимаваш повече с тях.
Обаче ставаше все по-трудно да ги пренебрегваме. Шепненето и многозначителните погледи зачестиха. В следващия за днес час по поведение на животните ситуацията стана толкова зле, че едва можех да се съсредоточа, въпреки че именно този предмет ми бе любимият. Госпожа Майснър тъкмо бе започнала да ни говори за еволюцията и за това как оцелявали само най-добре приспособените, как животните несъзнателно търсели да се размножават предимно с партньори, носещи добри гени. Това ме очарова, но по едно време дори и учителката ни се затрудняваше да поддържа реда в стаята, понеже през цялото време трябваше да се надвиква с учениците и да ги призовава да пазят тишина.
— Нещо става — отбелязах аз, докато си говорехме с Лиса през поредното междучасие. — Не зная какво точно, но всички са надушили нещо ново.
— Нещо друго? Освен това, че кралицата ме мрази? Че какво друго би могло да бъде?
— Щеше ми се да знам.
Нещата най-после дойдоха до логичната си развръзка в последния час за деня, по славянско изкуство. Всичко започна от едно момче, което едва познавах. То ме изненада със съвсем ясно изказаното и почти неприлично предложение, което ми отправи, докато всички работехме по нашите индивидуални проекти. Отговорих му с най-любезния тон, на който бях способна, като му дадох съвсем недвусмислено да разбере какво трябва да направи с това свое предложение.
Но вместо отговор той само се засмя.
— Хайде, Роуз. Направо кървя по теб.
Разнесе се шумен дружен кикот, а Мия естествено не пропусна да ни хвърли поредния подигравателен поглед.
— Почакай, нали Роуз беше тази, която дава кръвта си?
Последва още по-оглушителен смях. Който естествено бе за мен като плесница. Издърпах Лиса навън в коридора.
— Те знаят.
— Какво знаят?
— За нас. За това как ти… е, знаеш де, как съм те захранвала, докато ни нямаше тук.
Тя остана с отворена уста.
— Но как са узнали?
— А ти как мислиш? Благодарение на твоя приятел Кристиан.
— Не — отрече тя убедено. — Той не би ме издал.
— Че кой друг тогава?
Вярата в Кристиан проблесна в очите й и ми се предаде чрез мислите й. Обаче тя не знаеше нещо, което аз знаех. Лиса нямаше представа какво му наговорих снощи, как го накарах да повярва, че тя го мрази. А пък Кристиан по начало си беше нестабилен. Да разпространи нашата най-съкровена тайна… е, може би една от всичките… би му се сторило отмъщение, подходящо да утеши нараненото му самочувствие. Кой знае, може именно той да е убил заека. Нали заекът беше умрял само два часа, след като го засипах с онези горчиви упреци.
Без да дочакам да чуя докрай протестите й, аз се втурнах към другия край на стаята, където Кристиан работеше както обикновено сам, без партньори. Лиса ме последва, обезпокоена от гнева ми. Без да мисля въобще дали околните ни гледат, аз се наведох през чина към него и се доближих на сантиметри от лицето му.
— Ще те убия.
Стрелна с поглед Лиса. В очите му проблесна искра на копнеж, после лицето му се скова в мрачна гримаса.
— Защо? Това да не е някаква нова привилегия на персоналния пазител?
— Не ми се прави на остроумен — предупредих го аз, като снижих глас. — Ти си им казал. Разказал си как Лиса се е захранвала от мен.
— Кажи й — намеси се Лиса с отчаян тон. — Кажи й, че не е истина.
Кристиан отмести поглед от мен към нея и докато двамата се гледаха, аз усетих мощна вълна на привличане между тях, толкова силна, че едва не ме събори. Всички трепети на сърцето й се отразяваха в очите й. За мен беше очевидно, че той изпитва същото към нея, само че тя не можеше да го разбере, понеже той продължаваше да мълчи.