Академия за вампири
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Ибис»
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от «Св. Владимир». И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Колкото повече я използва, толкова по-зле ще става.
Лиса беше права. Магиите на мороите можеха да предизвикват пожар и потоп, да преместват скали и други части от земята. Но никой от тях не можеше да лекува животни или да ги връща от царството на мъртвите. Никой, освен госпожа Карп.
Спри я, Роуз. Спри я, преди да забележат, преди да забележат и да я отведат. Измъкни я оттук.
Омразно ми бе да пазя тази тайна, най-вече защото не знаех какво да правя с нея. Никак не ми харесваше да се чувствам безпомощна. Трябваше да я защитавам от това… и от самата нея. А в същото време трябваше да я браня и от тях.
— Трябва да се махнем — рязко я прекъснах. — Трябва да изчезнем оттук.
— Роуз…
— Отново се случва. И сега е по-лошо. По-лошо от последния път.
— Ти се изплаши от бележката.
— От никаква бележка не съм се изплашила. Но мястото не е безопасно.
Внезапно отново закопнях за Портланд. Може да беше по-мръсно и много по-населено с досадни тълпи в сравнение с този пуст пейзаж насред Монтана, но поне там знаеш какво да очакваш… а не като тук. Тук, в Академията, миналото и настоящето непрекъснато воюваха едно срещу друго. Може би са много красиви тези стари стени и градини, но вътре се прокрадваше модерното. И хората не знаеха как да се справят с това. Беше също като самите морои. Архаичните им кралски фамилии привидно все още държаха властта, обаче сред мнозинството тлееше все по-кипящо недоволство. Както и сред дампирите, които искаха по-добър живот. И измежду онези морои като Кристиан, които искаха да се сражават със стригоите. Кралските особи все още се придържаха към традициите си, все още натрапваха властта си над всички останали, така, както на входовете към Академията продължаваха да се извисяват тежки врати от ковано желязо като символ на традициите и непобедимостта.
И накрая, ох, всички тези лъжи и тайни. Те се разнасят по коридорите, крият се в ъглите. Някой тук много мразеше Лиса, някой, който вероятно й се усмихваше в лицето и се преструваше, че е неин приятел. Не можех да им позволя да я унищожат.
— Сега трябва да поспиш — казах й аз.
— Не мога да заспя.
— Напротив, можеш. Аз ще съм тук. Няма да си сама.
В нея се преплитаха тревога, страх и други объркани емоции. Но накрая нуждите на тялото надделяха. След малко видях как клепачите й се затвориха. Дишането й стана равномерно, а сигналите, които получавах чрез нашата връзка, се успокоиха.
Останах да я гледам как спи. Самата аз все още бях прекалено заредена с адреналин, за да мога да си позволя да отдъхна. Предполагам, че бе изминал около цял един час, когато медицинската сестра се върна и ми съобщи, че вече трябва да си вървя.
— Не мога да си тръгна — казах аз. — Обещах й, че няма да я оставя сама.
Сестрата беше висока дори за расата на мороите, с мили кафяви очи.
— Няма да е сама. Ще остана тук с нея.
Изгледах я скептично.
— Обещавам.
Като се върнах в стаята си, аз също рухнах. Смесицата от страх и възбуда бяха изтощили и мен, за миг поне ми се прииска да водя нормален живот и най-добрата ми приятелка да е нормална. Но побързах да пропъдя тази мисъл. Всъщност никой не е нормален. А аз никога не съм имала по-добра приятелка от Лиса… обаче. Господи, понякога ми беше адски трудно.
Спах непробудно чак до сутринта. Отидох за първия час изпълнена с нерешителност, изнервена, че вече може да са плъзнали слухове за снощните събития. Както се оказа, наистина всички говореха оживено за изминалата нощ, но вниманието им бе посветено изцяло върху пристигането на кралицата и тържествения прием в нейна чест. Нищо не знаеха за заека. Колкото и да звучи невероятно, аз почти бях забравила случилото се на бала. Епизодът с кралицата внезапно започна да ми се струва едва ли не незначителен в сравнение с кошмарната гледка на кървавата експлозия в стаята на Лиса.
Все пак с напредването на деня забелязах нещо странно. Околните спряха да зяпат толкова усърдно Лиса. Вместо това се вторачваха все в мен. Без да е ясно защо. Реших да не им обръщам внимание и се заех да проуча къде бе отишла Лиса. Накрая я намерих при един мъж от групата на захранващите. Както винаги, ме обзе странно чувство, докато гледах как устните й се притиснаха към гърлото на захранващия, за да пие от кръвта му. Тънка струйка потече надолу по шията му и ясно се очерта на фона на бледата му кожа. Захранващите, въпреки че бяха хора, се отличаваха с кожата си — бледа почти колкото на мороите, но при тях бе заради загубата на кръв. Той сякаш не ме забеляза, толкова се бе отнесъл в плен на екстаза от ухапването й. Обзета от ревност, аз реших, че се нуждая от терапия.