Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Дъждът барабанеше наоколо като твърд предмет. Бяхме като затворени вътре в него.
— Между нас казано — меко рече Куизъл, — какво мислиш, че е?
Опашката ми трепна.
— Не знам, но по-добре и да не разбирам. Досега е убило всичко, което му се е изпречило на пътя. Съветът ми е да бъдеш нащрек и ако видиш да се задава нещо необикновено, веднага да хукнеш в обратна посока.
— Но ние трябва да го унищожим. Това ни е задачата.
— Е, да го унищожим, като бягаме.
— Как?
— Хм… Да го накараш да те преследва, после да го примамиш в натовареното движение? Нещо такова. Не мога да знам, нали така? Само не прави като Зино да го нападаш фронтално.
Шпаньолът изпусна тежка въздишка.
— Харесвах Зино.
— Проблемът му беше, че беше прекалено усърден.
Настана тягостна тишина. Куизъл не каза нищо. Безспирният дъжд продължаваше да се лее.
— Е — казах накрая. — Доскоро.
— Да.
Скочих от пиедестала и затичах с опъната опашка под дъжда по наводнената улица. С един скок се озовах на ниска стена до едно пусто кафене. После чрез последователност от подскоци — от стената на веранда, от верандата на един корниз, от корниза на керемидите — аз атлетично и по котешки си проправях път, докато скочих в улука на най-близкия и най-нисък покрив.
Хвърлих бърз поглед назад, надолу към площада. Шпаньолът се виждаше като безнадеждно, самотно петънце, сгушено в сенките под корема на коня. Един порив на дъжда го скри от погледа ми. Обърнах се и тръгнах по покривите.
В тази част на града старите къщи бяха толкова близко сгушени една до друга и наклонени напред, че приличаха на клюкарстващи гърбушковци, чиито гърбици почти се допираха над улицата. Така дори и в този дъжд се оказа лесно за една възстара котка да се придвижи бързо в която посока й се приискаше. Така и направих. Всеки, който успееше да погледне през кепенците на прозорците, можеше да види единствено сива светкавица (и нищо повече), скачаща от комин на ветропоказател, стрелваща се по керемидите без нито една грешна стъпка на лапичките.
Спрях да си поема дъх на едно ниско място между два стръмни покрива и копнеещо огледах небето. Летейки щях да стигна до Сохо по-бързо, но имах заповеди да се придържам по-близо до земята и да наблюдавам за нередности там. Никой не знаеше как точно пристигаше и си отиваше врагът, но господарят ми имаше усещането, че е нещо, свързано със земята. И имаше съмнения, че това нещо е джин.
Котката изтри с лапа малко влага от лицето си и се приготви за следващия скок — този път голям колкото ширината на пътя. В този момент всичко се освети от проблясъка на оранжева светлина — видях керемидите и комините до мен, ниските облаци отгоре и дори завесите от дъжд навсякъде около мен. После отново настана мрак.
Оранжевият пламък бе договореният сигнал. Идваше отблизо някъде зад мен. Куизъл.
Бе открила нещо. Или нещо бе открило нея.
Вече нямаше време за спазване на правила. Обърнах се; още докато се обръщах, извърших промяната: един орел с черна качулка и златисти върхове на крилата светкавично се изстреля в небето.
Бях изминал само две пресечки от мястото, където едрият ездач охраняваше седемте пътя. Дори и да беше тръгнала, Куизъл не можеше да е далеч. Щеше да ми отнеме по-малко от десет секунди да се върна там. Нямаше проблем. Щях да стигна навреме.
Три секунди по-късно чух писъка й.
16
Орелът профуча надолу в нощта, завивайки стремително в силната буря. Над покривите, към самотното кръстовище, надолу към статуята, кацнах на ръба на пиедестала, където дъждът плющеше силно по камъка. Всичко си беше както преди минута или две. Но шпаньолът го нямаше.
— Куизъл? — Не последва отговор. Нищо освен воя на вятъра.
Секунда по-късно, настанен на шапката на конника, прегледах седемте нива. Шпаньолът не се виждаше никъде; нито имаше някакви джинове, дяволчета, магии или други магически следи. Улиците бяха пусти. Бях съвсем сам.
Чудейки се, аз се върнах на пиедестала и го подложих на малък оглед. Стори ми се, че открих неясно черно петно на камъка, горе-долу там, където бяхме седели, но беше невъзможно да се каже дали е било там и преди.
Внезапно се почувствах незащитен. Накъдето и да се обърнех на пиедестала, гърбът ми беше уязвим към нещо, което тихичко изпълзяваше от дъжда. Излетях рязко и описах спирала около статуята, а в ушите ми бучеше шумът от разбиването на дъждовните капки. Издигнах се нагоре над нивото на покривите, далеч от обсега на всичко дебнещо по улиците.
И тогава чух трясъка. Не беше хубав, отчетлив трясък — да кажем като трясъка на бутилка, счупена в нечия плешива глава. Повече звучеше сякаш някой огромен дъб в гората е бил изтръгнат и захвърлен небрежно настрана или сякаш цяла сграда е била нетърпеливо пометена встрани от пътя на нещо много голямо. С други думи нищо обещаващо.