През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Смятаха ли, че тези тримата са очакваните от тях мъже?
— Не, защото липсваше главният. Разбойниците смятаха, че те тепърва ще минат. Въпреки че куриерът им беше казал, че сте предупредени, те искаха да премерят сили с вас. Бяха толкова разярени, че нищо не можеше да ги спре. Пушките им бяха счупени. Носеха парчетата със себе си. Изпитах гнева им на гърба си. Децата плачеха и също получиха ритници и удари. Единият не можеше да държи тялото си изправено, защото си го блъснал в някакво дърво. Той се съблече и трябваше да намажа гръбнака му последователно с ракия и масло. Другият кървеше непрекъснато. Него си ударил в лицето и му беше сцепил горната устна. Той твърдеше, че си го направил с палеца на юмрука си. Носът му стърчеше нагоре и беше подут. Беше кръгъл, крушовиден като гнездо на оси. Натърка го с ракия. По-късно, като дойдоха и другите двама безделници, един му отряза брадата и отиде да донесе от близката гора смола, от която с малко масло направи лепенка, която сложи върху устната му.
— Двама други ли дойдоха? Кои бяха те?
— О, имаха физиономии на истински обесници. Да можеше само да ги видиш! Предишната нощ били спали в Дабила при ханджията Ибарек и…
— Аха, познавам ги. Били са братята. Не забеляза ли приликата?
— Да, малко след това чух, че дошлите са братя като аладжите. Познаваха и скипетарите, и вас.
— А новите гости знаеха ли, че ще се натъкнат на аладжите?
— Не. Двете двойки братя бяха изненадани от срещата. Но радостта им беше по-голяма от учудването, като разбраха, че ги свързва една и съща цел — отмъщението срещу вас.
— Вярвам. Сигурно са си разказвали много неща!
— Твърде много: за Едирне, за Мелник, където бързо сте успели да се измъкнете, въпреки че ви били обезвредили. Сега сте били двойно по-опасни за тях, защото сте подслушали разговора от гълъбарника. Знаели сте, че трябва да търсите преследваните от вас мъже в развалините на Остромджа. Още по-опасно било, че братът на оръжейния майстор в Исмилан ви помислил за истински притежатели на копчата, вследствие на което ви казал, че трябва да отидете в Жиганци.
— Да, той наистина направи голяма глупост.
— Щом аладжите чуха, че знаете за Дерекулибе край Жиганци, не бяха на себе си от яд и казаха, че това на всяка цена трябва да бъде предотвратено и веднага щели да ви нападнат още тук, на пътя.
— Значи скипетарите все още са смятали, че не сме минали?
— Да. Те заеха такава позиция, че никой не можеше да мине, без да го забележат. Другите двама искаха да им помогнат. Сега щяха да са четирима срещу четирима и аладжите заявиха, че вече са толкова неустрашими, та можели да излязат дори срещу цяла войска. Но заблудата продължи, докато куриерът Тома се върна от Радова.
— Ах, значи той ги е информирал!
— Извикаха куриера да влезе вътре. Щом съзря аладжите, той направо извика, като ги видя как изглеждат. Те му казаха, че четиримата чужденци още не били минали. Тома обаче отговори, че ги е видял в Радова и дори бил получил хубава порция бой с камшик. Учудването им беше много голямо. Нито той разбираше тях, нито те проумяваха това, което той им говореше. Разбира се, куриерът ги попита дали не са виждали шерифа, който всъщност бил господар на врания жребец. Това си бил ти, защото си се предрешил.
— Жалко, че не съм могъл да присъствам! Да можех да видя физиономиите им.
— Да, ефенди, забавно беше, но и страшно. Никога в живота си не бях чувал такива проклятия и обиди. Изпочупиха всичко в стаята, което не беше здраво закрепено. Разбойниците вилняха като дяволи. Така се държаха! Искаха да погодят номер на шерифа, а самите те бяха изиграни от него! Не можеха да се успокоят и приличаха на побеснели бикове, от които спасението е само бягство.
— Вярвам, че е така. Какво каза куриерът?
— Беше умрял от страх. Тома ти бил разказал, че е трябвало да бъдеш убит, и така се издал. Но всъщност ти вече си знаел, че е в съюз с аладжите, затова се страхувал, че може да се върнете в Остромджа, за да го предадете на съда.
— Нека бъде спокоен. Оставяме го на гузната му съвест.
— О, тя няма да го измъчва. Във всеки случай тя ще му причини по-малко болка от ударите с камшик, които е получил.
— Разказа ли той за това?
— Да, и беше много ядосан на хаджията. Най-много се гневеше, че сам е трябвало да си избере трийсетте удара. Каза, че иначе били толкова силни, сякаш са му ударили сто. Дрехата беше залепнала по разранения му гръб и той настойчиво молеше аладжите все пак да ви убият. Първо — за отмъщение и, второ — за да не бъде предаден от вас на властите.