През страната на скипетарите

— Какво друго чу? — продължих да питам аз.

— Мюбарекът се бил измъкнал с другите трима и вие трябвало да умрете. Той определи дори мястото, на което трябва да бъдете нападнати, а именно недалеч след единствения остър завой, който пътят прави в гората.

— Боят между тях и мен наистина се състоя там.

— И както Абид ми разказа, ти си ги победил, ефенди. Аллах е бил с теб, иначе щяха да те надвият!

— Сигурно! Продължавай!

— Тома им каза, че не бива да разчитат на пушките или пистолетите си, защото сте били неуязвими от куршуми. Тогава те се разсмяха с пълен глас. Но щом той подробно им разказа какво се е случило, те се замислиха и накрая се убедиха, че наистина сте неуязвими от куршуми. Затова решиха да не стрелят по вас, а да ви нападнат с брадви и ножове. Куриерът ви описа толкова подробно, че беше изключено да стане грешка. После аз се върнах обратно в стаята. Четвърт час по-късно дойде ти.

— Кого мислеше, че виждаш?

— Шериф. Дори не бих предположил, че си чуждият ефенди, който трябваше да бъде убит.

— Подслуша ли и нашия разговор?

— Не, защото не те смятах за толкова важен. После ти влезе вътре и беше много добър към мен и децата. Дори излекува зъбобола на дъщеря ми. Наистина не знаех какво възнамеряваха да правят с теб разбойниците, но ти беше любезен с нас, затова те предупредих.

— Като изложи на опасност себе си!

— Не беше толкова голяма. Очаквах няколко удара с камшик. Щом аладжите те взеха със себе си, се обезпокоих за теб, защото те си бяха разменили особени погледи. Затова ти махнах още веднъж, когато ти се обърна на моста.

— Разбрах, че искаш да ме предупредиш да бъда внимателен.

Какво направи после?

— Отидох при съседите си, разказах им за случилото се и ги подканих да дойдат с мен в гората, за да те освободим от ръцете на разбойниците, а също да спасим и четиримата чужденци, които трябваше да бъдат нападнати.

— Те обаче не се съгласиха — допълних аз разказа му. — Страхували са се от отмъщението на аладжите и са предпочели да се скрият между четирите стени. Разбирам ги.

— Въпреки това реших да предупредя четиримата чужденци. Затова седнах на една пейка пред къщата и зачаках.

— Видя ли ги?

— Не. Децата се развикаха. Плачеха и аз влязох вътре, за да изгладя кавгата. Изглежда, чужденците бяха минали в това време. По-късно за свой ужас видях, че аладжите се връщат.

— С конете си ли?

— Естествено, ефенди.

— Значи бързо са намерили животните си. В добро настроение ли бяха?

— Как може да питаш такова нещо? Наложи се да вляза с тях в стаята, но сякаш с тях бяха влезли и хиляди дяволи! Ала това, което чух, тайно ми достави радост, защото научих, че глупавият шериф ги беше надвил.

— Значи не са предполагали, че шерифът е водачът на хората, които са искали да издебнат?

— Не им беше дошло наум подобно нещо. Но по-късно, като се успокоиха и отново седнаха пред ракията, единият извади някаква бележка, която прочетоха. Чух, че била забодена на едно дърво. Но те нищо не можаха да разберат от нея, освен че са минали трима конници, които са следвали указанията по бележката.