Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
— Какво знаеш за мен? — след известно време попита Дилайла.
— Не много. Главно догадки. Сигурно колкото и ти знаеш за мен.
— За израелка ли ме смяташ?
— А не си ли?
Тя се усмихна. Усмивката й казваше: „Я стига, можеш да се справиш и по-добре.“ Свих рамене.
— Да, права си. Хубавица, говори арабски, с изискани маниери, опитва се да преметне тип, който подкрепя различни ислямски фундаменталистки групировки… не знам как е възможно да съм си го помислил.
— Наистина ли не знаеш нищо друго?
— А какво друго има?
Блондинката отпи глътка и помълча, като че ли обмисляше отговора си.
— Никой не работи съвсем сам — рече накрая. — Дори да поддържаш връзка само с хората, които ти плащат, все пак има някой, към когото можеш да се обърнеш за информация. Ако споделиш предположенията си за това коя съм с онзи, за когото работиш, може да стане опасно за мен.
Изобщо не ми беше хрумвало. Обикновено обмислям дали дадено действие може да ме застраши с нещо. Егоистично, предполагам. Обаче съм жив тъкмо по тази причина.
— И двамата сме професионалисти — продължи Дилайла. — Вършим си работата. Ако ти трябва информация, ще я откриеш. Но тя може и да не ти помогне. А на мен ще ми струва страшно много.
— Защо тогава просто не си откровена с мен — предложих й. — Кажи ми каквото ме интересува.
— Какво още искаш? — погледна ме тя. — Вече и без това знаеш прекалено много по случайно стечение на обстоятелствата. И двамата сме наясно с целите си, разбираме и ситуацията, в която се намираме. Като ме притискаш, ми пречиш да изпълня задачата си. Правиш я по-опасна за мен. Хората, с които работя, виждат всичко това. И може да решат да не послушат съвета ми да не се опитват да те премахнат.
Оставих чашата си и се изправих.
— Дилайла, тук сме, за да намерим удовлетворително решение и за двама ни — гласът ми бе по-нисък с една октава, това бе знак, че съм само на секунди от предприемането на решителни действия. — Не ме карай да заключа, че представляваш опасност за мен.
— Иначе? — очите й се впериха в моите.
Не отговорих. Дилайла също остави чашата си и стана.
— Врата ми ли ще счупиш? Повечето мъже не могат — нали знаеш, не съм толкова крехка, макар да съм убедена, че ти си способен да го сториш.
Пристъпи към мен. Усетих прилив на адреналин. Преди секунда бях реагирал инстинктивно, като при внезапна опасност, ала сега… не бях сигурен. Дишането неволно се ускори и аз го овладях, тъй като не ми се щеше Дилайла да забележи.
— Може и да представлявам опасност за теб — хладнокръвно заяви блондинката. — Не защото го искам, а заради ситуацията. И какво от това? Ти си професионалист. Постъпи както се налага. Отстрани опасността.
Тя пристъпи още по-близо, достатъчно, за да усетя дъха й, да почувствам, че тялото й излъчва нещо, топлина или електричество. Гърдите и коремът ми пламнаха от новата порция адреналин.
— Няма ли да го направиш? — взря се в очите ми Дилайла. — Защо? Знаеш как. Ето — тя хвана ръцете ми и ги вдигна към шията си. Кожата й беше топла и гладка. Усетих пулса й с пръстите си. Биеше изненадващо силно. Чувах как въздухът влиза и излиза през носа й.
Нямах намерение да блъфирам, но явно го бях сторил. И сега тя ме предизвикваше. Мамка му.
Все пак не бе абсолютно уверена в преценката си. Доказваха го ускореният пулс, дишането й.
Моето дишане също се беше ускорило. Потърсих начин да си върна инициативата, да овладея положението. Докато се взирах в сините й очи, в лицето й между поставените ми на шията й длани, в едновременно уплашеното й и предизвикателно изражение, хич не ми бе лесно.
Тя отпусна ръце и леко вирна брадичка. Позата й бе примирителна и покорна, но същевременно някак подигравателна и оскърбителна. Погледнах надолу към тъмнеещите сенки във вдлъбнатините на ключиците й, първо към едната страна, после към другата, и за малко не се поддадох на изкушението да спусна длани по раменете й, закачайки плата на роклята й, и с едно-единствено плавно движение да я смъкна заедно с бельото отдолу до китките и корема й, да оголя гърдите, кожата, тялото й.
Всичко това ме очакваше, ако го исках. Знаех го, знаех и че действията ми ще се подчинят на нейните условия, че тя ще ми поднесе онова, което пожелая, като домакиня, наливаща мляко на изгладняло котенце, може би милвайки мъничето по главата, докато то лакомо лочи бялата течност.
Изведнъж се ядосах. Образът на котето ми помогна. Отдръпнах ръце от шията й и предпазливо отстъпих назад. Усетих, че устата ми е пресъхнала. Вдигнах чашата си. Отпих глътка. Седнах колкото успях по-небрежно.
— Бях прав за теб — казах, оставяйки я да стои там. — Наистина не можеш да не го правиш. Защото нямаш нищо друго.