Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
— По-късно ще има достатъчно време да си признаеш. Предостатъчно време.
Полковникът смръщи чело. Въздухът беше станал осезаемо мразовит.
— Пак ти! Винаги в най-неподходящия момент!
— Помниш ме значи?
— Изглежда, че… — Но в действителност на полковника му бе трудно да си спомни откъде. Изглежда, в ъгъла стоеше жена, но той не виждаше лицето й.
— Създателят падна, обвит в пламъци… тялото му се размаза върху моста… — Думите бяха познати, но Глокта не можеше да каже откъде. Стари истории и глупости. Той примижа. Проклятие, пак тази болка в крака.
— Изглежда, че… — Увереността му бързо го напускаше. Стаята беше ледено студена и той видя парата, която излизаше от устата му. Неканеният гост пристъпи напред и той скочи от стола и залитна назад, а кракът му си отмъсти с обичайната изпепеляваща болка.
— Какво искаш? — успя да изграчи едва.
Лицето излезе на светлото. Беше не кой да е, а Мотис от банкова къща „Валинт и Балк“.
— Семето, полковник — усмихна се той с апатичната си усмивка. — Искам Семето.
— Аз… аз… — Гърбът на Глокта опря в стената. Нямаше накъде да отстъпва повече.
— Семето! — Сега лицето беше на Гойл. А сега на Сълт, после на Северард, но всички те искаха едно и също. — Семето! Започвам да губя търпение!
— Баяз — прошепна Глокта и стисна очи, а от тях потекоха сълзи. — Баяз знае…
— Туп, туп, мъчителю. — Отново беше съскащият глас на жената. Върхът на показалеца й почукваше силно и болезнено по главата му. — Ако онзи стар лъжец знаеше, то отдавна щеше да е мое. Не. Ти ще го намериш. — Глокта беше онемял от страх. — Ти ще го намериш, та ако ще да се наложи парче по парче да късам от сакатата ти плът. А сега, туп, туп, време е да се събуждаш вече.
Пръстът отново се заби в черепа му, болезнено като кинжал.
— Туп, туп, недъгав! — изсъска в ухото му ужасният глас на жената, а леденият й дъх ощипа бузата му. — Туп, туп!
Туп, туп.
За момент Глокта не можа да осъзнае къде е. Надигна се рязко и като се бореше с чаршафите, трескаво се заоглежда. Отвсякъде го обграждаха сенки, а главата му кънтеше от собственото му накъсано дишане. Изведнъж всичко си дойде на място. Новото ми жилище. През отворения прозорец нахлуваше приятен ветрец, полюшваше завесите и разхлаждаше горещата нощ. На гладката стена отсреща не спираше да се движи някаква сянка. Оказа се на едно от крилата на прозореца, което ту се отваряше, ту се затваряше с глух удар в дървената рамка.
Туп, туп.
Глокта затвори очи и изпусна дълга и тежка въздишка. Примижа от болка, докато се отпускаше отново в леглото, докато опъваше крака и размърдваше пръстите им, за да се поотпуснат схванатите мускули. Или поне онези пръсти, които благоволиха да ми оставят гуркулите. Просто още един сън. Всичко е само…
Изведнъж си спомни и отвори рязко очи. Кралят е мъртъв. Утре избираме нов.
Триста и двадесетте листа хартия висяха безжизнено на пироните си. През последните няколко седмици съвсем се бяха изпомачкали, омазали и изпоцапали. Цялата работа със затъването в мръсотията се е отразила и на тях. По много от тях имаше размазано мастило, някои бяха още по-гъсто запълнени с гневно надраскани редове, едни добавени, други задраскани. Отражение на купените и продадени души, на извитите ръце и изнудените мъже, на подкупените, на излъганите. Много от листовете бяха скъсани на местата, откъдето беше махан, добавян или променян по цвят восъчният печат. При всяко пренасочване на лоялност и преданост, при всяко нарушено обещание, при всяко накланяне на везните в една или друга посока.
Със смачкано бяло палто и коса в пълен безпорядък, архилектор Сълт стоеше пред листовете и ги гледаше навъсено, като овчар пред непокорно стадо. Глокта за пръв път го виждаше във вид, който не беше самото олицетворение на пълната безупречност. Явно най-после е усетил вкуса на кръв. На своята обаче. Бих се засмял, ако и в моята уста не беше така солено.