Последният довод на кралете [bg]

— По-късно ще има достатъчно време да си признаеш. Предостатъчно време.

Полковникът смръщи чело. Въздухът беше станал осезаемо мразовит.

— Пак ти! Винаги в най-неподходящия момент!

— Помниш ме значи?

— Изглежда, че… — Но в действителност на полковника му бе трудно да си спомни откъде. Изглежда, в ъгъла стоеше жена, но той не виждаше лицето й.

— Създателят падна, обвит в пламъци… тялото му се размаза върху моста… — Думите бяха познати, но Глокта не можеше да каже откъде. Стари истории и глупости. Той примижа. Проклятие, пак тази болка в крака.

— Изглежда, че… — Увереността му бързо го напускаше. Стаята беше ледено студена и той видя парата, която излизаше от устата му. Неканеният гост пристъпи напред и той скочи от стола и залитна назад, а кракът му си отмъсти с обичайната изпепеляваща болка.

— Какво искаш? — успя да изграчи едва.

Лицето излезе на светлото. Беше не кой да е, а Мотис от банкова къща „Валинт и Балк“.

— Семето, полковник — усмихна се той с апатичната си усмивка. — Искам Семето.

— Аз… аз… — Гърбът на Глокта опря в стената. Нямаше накъде да отстъпва повече.

— Семето! — Сега лицето беше на Гойл. А сега на Сълт, после на Северард, но всички те искаха едно и също. — Семето! Започвам да губя търпение!

— Баяз — прошепна Глокта и стисна очи, а от тях потекоха сълзи. — Баяз знае…

— Туп, туп, мъчителю. — Отново беше съскащият глас на жената. Върхът на показалеца й почукваше силно и болезнено по главата му. — Ако онзи стар лъжец знаеше, то отдавна щеше да е мое. Не. Ти ще го намериш. — Глокта беше онемял от страх. — Ти ще го намериш, та ако ще да се наложи парче по парче да късам от сакатата ти плът. А сега, туп, туп, време е да се събуждаш вече.