![Последният довод на кралете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/1/3/posledniyat-dovod-na-kralete-bg-download.jpg)
Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
Тълпите посрещачи бяха старателно подредени в огромното каменно пространство на площада, така че да оформят дълга пролука точно през средата. В отсрещния й край беше вдигната трибуна, с аленочервен балдахин в средата — сигурен белег за кралско присъствие.
И гледката, и шумът бяха зашеметяващи.
Джизал си спомни как, още почти дете, беше гледал с широко ококорени очи триумфалното посрещане на лорд-маршал Варуз при завръщането му след победата над Гуркул. Дори беше успял да зърне за миг маршала, гордо изправен на седлото на сивия си жребец. Никога не си бе представял, че един ден той самият ще бъде обект на същата чест. И все пак, ако трябваше да е напълно откровен със себе си, всичко това беше доста странно. В края на краищата той не беше сразил най-могъщата империя в Кръга на света, а просто тълпа селяндури. От друга страна, кой е той, че да решава кое заслужава чест и слава и кое не?
Джизал смушка коня си и тръгна между редиците от усмихнати, ръкомахащи хора. Чак въздухът сякаш беше изпълнен с одобрението и възторга им. Най-отпред на трибуната видя знатните членове на Висшия съвет. Разпозна архилектор Сълт, целият в искрящо бяло, и върховен правозащитник Маровия в строги черни одежди. Там беше и някогашният му учител по фехтовка, лорд маршал Варуз, а до него седеше дворцовият шамбелан Хоф. И всички те ръкопляскаха, но някак надменно и високомерно, което Джизал намери за проява на много лошо възпитание. В средата, проснат на позлатено кресло, седеше самият крал.
Джизал, вече напълно влязъл в ролята на героя покорител, дръпна демонстративно юздите, изправи коня си на задни крака и той размаха предни копита във въздуха. После скочи ловко от седлото, приближи кралската трибуна и коленичи грациозно на едно коляно. Сведе глава под кънтящите овации и зачака поздрава на краля. И може би още едно повишение в чин, дали е прекалено нахално? А защо не благородническа титла? Изведнъж му беше почти невъзможно да повярва как е могъл да мисли, при това съвсем доскоро, за тих и спокоен живот, далеч от хорското внимание.
— Ваше Величество… — чу гласа на Хоф и погледна нагоре изпод вежди. Кралят беше заспал с широко отворена уста. Това само по себе си не бе кой знае каква изненада, човекът не беше първа младост и здравословното му състояние бе повече от плачевно, но независимо от това, Джизал се почувства засегнат. За втори път вече кралят проспиваше неговите триумфални моменти. Хоф сръчка с лакът Негово величество, колкото може по-прикрито, но когато това не даде резултат, се наложи да се надвеси над него:
— Ваше Величество… — прошепна той, но не успя да довърши. Кралят се килна настрани и главата му клюмна на гърдите. След това, съвсем неочаквано, се свлече от позлатения си трон и се просна по гръб пред смаяните членове на Висшия съвет. Огромното му туловище приличаше на изхвърлен на брега кит, пурпурната му мантия се беше отметнала на една страна и откриваше голямо, мокро петно на панталоните. Короната падна от главата му, подскочи веднъж и се търкулна с тракане по каменните плочи.
Последва всеобщо ахване, пронизано от женски писък. Джизал зяпна с широко отворена уста как шамбелан Хоф се хвърли на колене и се наведе над падналия крал. Всички присъстващи на Площада на маршалите затаиха дъх. Накрая Хоф се изправи бавно на крака. Лицето му беше изгубило всичката си руменина.
— Кралят е мъртъв! — Страдалческият му вопъл отекна в кулите и високите сгради около площада. Лицето на Джизал се изкриви в мъчителна гримаса. Този негов късмет! Край на овациите.
Прекалено много ножове
Логън седна на една скала на двайсетина крачки от пътеката, по която ги водеше Крамок. Всички пътища в Севера знае този Крамок-и-Файл. Такива бяха слуховете и Логън се надяваше да се окажат истина. Не му допадаше идеята да го водят право в някоя засада. Вървяха на север, към планините. Надяваха се така да накарат Бетод да слезе от хълмовете и да го подмамят да ги последва към Височините. Надяваха се също армията на Съюза да последва него и да затвори капана зад гърба му. Прекалено много надежди.
Беше топъл летен ден и земята под дърветата беше нашарена от сенки и ярки слънчеви петна, които се движеха заедно с подухваните от вятъра клони. От време на време слънцето успяваше да пробие между клоните и да попадне право в очите на Логън. Птичките пееха и чуруликаха, дърветата поскърцваха и листата им шумоляха приятно. Из въздуха се носеха насекоми, а тревата беше осеяна с туфи бели и сини цветя. Но нищо от красотата на лятото в Севера не можеше да накара Логън да се отпусне. Лятото беше идеалният сезон за убиване и той беше виждал много повече мъже да си отиват в хубаво време, отколкото в лошо. Затова си отваряше очите на четири, оглеждаше се и се ослушваше.